Ще започна от там защо си създадох профил. Бях обменен студент в Рощок – Германия и един таджикистанец правеше смешни снимки по купоните. Като се получи някоя провокационна снимка все се майтапеше „О, това отива в ФБ“, „Ха-ха, тази си я сложи като профил“ и т.н. И редовно: „А, ти ФБ имаш ли“, „Прати ни снимките по ФБ“. Успокоих ги че качвам в Пикаса уеб-албумите, но след време реших да видя що е то ФБ. Обичайната история с регистрирането, добавянето на приятели и т.н. ще ви я спестя. Два месеца по-късно обаче, след като започнах да добавям и приятели от Варна, установих че е готино да разбереш че някой от бившата работа е ходил в Рим, снимал е едва ли не всяко камъче и палмичка /и ни ги е спестил/ и си е изкарал чудесно.
Истински полезното обаче стана после.
Реших че ще се идентифицирам като някой трениращ Тай-дзи и Ба-гуа. След дни ми един аржентинец ми поиска сприятеляване. Питам дали се познаваме. Той казва, че не се познаваме но иска да се запознае с трениращи Ба-гуа от целия свят. И забавното е че ми даде възможност да си практикувам испанския. След известно време разбирам, че се е записал в група на тема разбуждане на разума. Групата е испанска и се оказа че един от администраторите почти всеки ден изпраща някоя надъхваща фраза до всички от групата. Още един шанс всеки ден до мен да стига капка мъдрост и при това да си обогатявам испанския. А след като прочетох цяла блог статия по темата че всичко е енергия на един дъх без речник и разбрах 70% от думите и 80% от посланието, разбрах че ученето на чужди езици не трябва да ми е цел, а е само средство по пътя. А енергията не е нито добра, нито лоша, нашата интерпретация и придава тези субективни качества.
Другата полезна информация от тази група, която получих наскоро е за книгата на Екхард Тол „Силата на сега“. Там се изказва тезата, че егото гледа в миналото и се чуди за бъдещето, но единственото което е реално е сега. Не бъди жертва на миналото си и работи за бъдещето си сега. Свързвайки точките по-нататък се оказа, че това е много полезна информация за майка ми.
Междувременно се прибрах във Варна. Сега вече ФБ ме свързва с стотина приятели от Рощок пръснали се из целия свят, от Япония до щатите. Позволява ми да стискам палци за изпита на някой, или да поздравя друг за рождения ден. Да има напомнянки, но не пиша на сила и наистина усещам радостта на хората когато ми отговорят на поздрава.
По едно време използвах ФБ за да поискам адресите на няколко приятели в Германия. Много се надяваха милите да ги посетя, но ги изненадах като им изпратих истински писма на хартия и написани на ръка. Много е интересно в цифровата ни епоха да усетиш че някой е положил усилията да ти напише нещо на ръка и да внимава какво прави, защото химикалките с „Undo“ не са в употреба все още.
Другото интересно за което използвах ФБ е кауза за повишаване на избирателната активност в България. Всъщност ми е все едно дали ще пуснат валидна бюлетина или ще задраскат всички, важното бе хората да се изкажат. След ден първи имах 12 приятели прегърнали каузата, от 48 български, и след 6 дни имах 10205 човека на които изпратих напомнянка да надъхат и свои познати за евро изборите. За изборите за национален парламент имаше кръгло 40000 поддръжници, месец след създаване на каузата. И тях наспамих. През този месец обаче още няколко стойностни души поискаха да се сприятелим, а от bTV ми предложиха да участвам в студио в деня на изборите като млад човек с активна позиция. Направиха теле-мост с Варна и получих 3 минути национален ефир. Като за човек израснал в циганската махала, това е добро постижение. Едни хора да се интересуват от мнението ми и да го представят на други. Сами си преценете дали разказвам това с гордост от себе си или от суета.
Но по-полезното от тази кауза наистина за познанствата ми с нови хора. Ще кажете какви познанства, не си говорите, виждаш само неща които другия прецени. Далеч не ми е малко. Едно е да знаеш дали на Тинка днес и е лошичко или че на един арабин му е гадно в Берлин, и съвсем друго да получиш информация за интересен семинар или нещо друго което е било полезно за човека и иска да го сподели. По конкретно, споделих във ФБ малко информация за 'Техника за емоционална свобода' и една жена, с която се започнахме от каузата, от дума на дума ми даде информация за редовни онлайн семинари. Тематиките са финансова компетентност и развиване на начина на мислене. Намирам уроците и в двата семинара са доста полезни. Човек не може да знае всичко, но е добре да не бяха от полезни съвети. И е много важно да прецени за себе си кое е полезно и кое не. Надай ухо и после сам прецени.
По темата с личните данни и други паранои във ФБ.
Старая се да преценявам кои непознати да приемам за приятели. Ако не ви е известно, то да кажа. Има хора които ще отделят дни за да изчетат всичките ви съобщения и след това ще се обадят на познат и и кой знае какво ще поискат. Или ще започнат да се представят за сродни души и ще се опитат да ви влязат под кожата. А след това само те си знаят какво целят. С две думи социално инженерство (или социална инженерия).
Личните данни.
Не качвам снимки във ФБ понеже той моментално добивал собственост върху тях. Както има собственост върху всеки друг текст който напишете в него. Било настроение, било съобщения.
На скоро колегите ми подсказаха, че мога след като реша даден тест (и си разкрия душата пред 150 души, в зависимост от езика) мога да мина през настройките и да забраня на автора на теста да ми използва личните данни от тук на сетне. Отне ми 10 минути кликане за да го забраня за всички тестове които съм решавал последните 8 месеца.
Третата точка е да минете и да настроите какво от данните ви могат да виждат хора които не са ви приятели. А май има настройки и за приятелите, но параноята ми не е стигнала до там все още. Оказва се че ако някой търси за вас от търсачка и не сте си наместили нещата правилно, той би могъл да разгледа снимките ви, списъка с приятели, табовете за Стената и информацията ви, на последния, от който пък се намират данни къде сте учили, работили, електронна поща и скайп. Отделно любими книги и цитати. Оставям на вас да прецените колко от личността ви може да е достъпна за всеки с интернет. Преди година не ми пукаше и даже с кеф си разголвах душата в блога си, но сега започвам да се замислям.
В заключение започвам мисля, че май не постигнах това за което започнах да пиша тази статийка, но нищо. Прочетох една статия на Иво Сиромахов преди дни и въздъхнах „Аман от хора които използват инструменти, които не им трябват“. Тезата ми за инструмента гласи че с ножица можеш да убиеш човек, и детето ти да направи най-прекрасната апликация на света. Въпрос на потребител, не ти е виновен инструмента. Ако ти дадат пръскачка за лозе и три дни я носиш до работа в стругарския цех, накрая ще я захвърлиш като непотребна, нормално е. Спирам с разсъжденията.
За мен ФБ е чудесна платформа за поддържане на връзка с 30-тина по-близки приятели от 10-ина държави по света. А също и източник на полезна информация от хора със сходни на моите интереси, а не от журналисти на заплата. Останалия излишък от информация преливаща от ФБ просто го игнорирам и филтрирам.
понеделник, септември 21, 2009
сряда, юли 01, 2009
Грундкурс по испански
За да хванем вниманието на новите ученици, започваме направо с бъдеще време и с глагола питам. За да кажете 'ти ще питаш' на испански, казвате pedirás. Повтарям – педирас, с ударение на а-то.
Сега, едно място на което можете да питате е на село. На испански село е el pueblo. Това съществително е свързано с глагола poblar, който се спряга неправилно. Например 'тя населява' е puebla. Повторете всички – пуебльа, с меко 'л'.
За да се наложи човек да пита за нещо в някое населено място, то той ней-вероятно е изпаднал в колебание. Колебанието често е прикритие за незнание, при хора които не искат да си признаят, че не са запознати с нещо. Колебание на испански е duda. Повтарете с мен – Дуда. От там идва и глагола dudarse – колебая се за нещо.
След като вече сте попитали и сте се разходили из новото за вас място, можете да се похвалите на приятели. За целта на вашето внимание глагола 'ходил съм' на испански е iba. Ако искате да кажете, че други хора са ходили, глаголът е iban. Ударението е на и-то и в двата случая, за да няма недоразумения.
Да минем към календара. Четвъртък например е 'хуебес'. На испански се пише малко странно – jueves. Буквата v в доста случаи се чете като мек звук между 'б' и 'в'. Друг пример в който буквата v звучи странно е числото девет – 'нуебе'. Както може би очаквате, на испански правописът е nueve.
Приключваме урока с две привидно несвързани думи – куро и мадуро. Освен римата на първо четене човек едва ли би могъл да намери нещо общо между тях. Curo е съществително и означава лечение. Глаголната форма 'той лекува' е сходна – cura. Думата maduro от своя страна е прилагателно и означава зрял. Както доста думи на испански и тази е свързана с глагол – madurar, който спрегнат в трето лице e madura – 'той съзрява'.
За финал сме оставили и една мръсна дума. Човек като учи чужди езици трябва да може се изразява свободно във всякакви ситуации, все пак. Ако искате да напсувате някого с българското звучене на испанската дума за завой – curva, можете да използвате думичката puta. От там и hijo de puta – кучи син.
С това днешният урок приключва. За затвърждаване на материала, моля съставете поне три изречения на български с новите думи от днес и ги преведете на испански. Благодаря.
Сега, едно място на което можете да питате е на село. На испански село е el pueblo. Това съществително е свързано с глагола poblar, който се спряга неправилно. Например 'тя населява' е puebla. Повторете всички – пуебльа, с меко 'л'.
За да се наложи човек да пита за нещо в някое населено място, то той ней-вероятно е изпаднал в колебание. Колебанието често е прикритие за незнание, при хора които не искат да си признаят, че не са запознати с нещо. Колебание на испански е duda. Повтарете с мен – Дуда. От там идва и глагола dudarse – колебая се за нещо.
След като вече сте попитали и сте се разходили из новото за вас място, можете да се похвалите на приятели. За целта на вашето внимание глагола 'ходил съм' на испански е iba. Ако искате да кажете, че други хора са ходили, глаголът е iban. Ударението е на и-то и в двата случая, за да няма недоразумения.
Да минем към календара. Четвъртък например е 'хуебес'. На испански се пише малко странно – jueves. Буквата v в доста случаи се чете като мек звук между 'б' и 'в'. Друг пример в който буквата v звучи странно е числото девет – 'нуебе'. Както може би очаквате, на испански правописът е nueve.
Приключваме урока с две привидно несвързани думи – куро и мадуро. Освен римата на първо четене човек едва ли би могъл да намери нещо общо между тях. Curo е съществително и означава лечение. Глаголната форма 'той лекува' е сходна – cura. Думата maduro от своя страна е прилагателно и означава зрял. Както доста думи на испански и тази е свързана с глагол – madurar, който спрегнат в трето лице e madura – 'той съзрява'.
За финал сме оставили и една мръсна дума. Човек като учи чужди езици трябва да може се изразява свободно във всякакви ситуации, все пак. Ако искате да напсувате някого с българското звучене на испанската дума за завой – curva, можете да използвате думичката puta. От там и hijo de puta – кучи син.
С това днешният урок приключва. За затвърждаване на материала, моля съставете поне три изречения на български с новите думи от днес и ги преведете на испански. Благодаря.
петък, май 29, 2009
Добре сторихме (пътеопис)
Тази статия ще закрие този блог. Няма да го изтрия, просто "Дневникът" завършва. Може би ще пиша и други преживелици, но за сега изпадам във варненското ежедневие и тук няма да има нови статии. Отварям друг блог, и май ще му сложа линка тука: http://alexscorpion-meta.blogspot.com/. Там ще пиша за нещата в които вярвам и ще споделям какви методики практикувам за да се чувствам добре.
Сега за пътеописа. Статията е писана в продължение на дни, през януари. За съжаление така и не докарах разказа до край, но важното за мен е да пробуди спомените след време. После асоциативната памет ще си свърши работата. За ваше съжаление не съм качвал снимките в нета. Пълният текст се публикува след одобрението и на двете действащи лица в него:
За седмицата, която измина се напътувах за три месеца назад. И много ми хареса. Мисля в бъдеще ако ми стане тегаво (или скучно, или просто ей така) да се вдигна и да попътувам на нейде. Разбрах, че мога да импровизирам по темата, а и немските железници са железни бих казал.
Събота срещу неделя, 30 минути след полунощ. Преди няколко часа се върнах от Дортмунд. Или по-точно върнах се от Дортмунд, Минден, Хановер, Юлцен (най-вълшебната гара до сега) и Хамбург. Ще се правя, че съм се наспал по влаковете и ще пиша докато ми е приятно.
А беше много приятно и искам да му отдам заслуженото. Моя начин за оценяване на хубавите и красиви неща е като ги описвам, или снимам. Приятно е след време като погледнеш назад, а и ми е много мъчно за хора с настроение в Скайп “ч.н.г. наистина няма чудеса” (малките букви не са от мен, преписвам точно).
26.12.08 Росток – Берлин
Мисли от тефтера:
“И тука имало грозни влакове. Видях един точно като българските на централната гара на Росток преди да тръгна за Берлин”.
Сега какво ми е забавно сега това изречение. Няколко часа по-късно пътувах във влак като българските :-)
“Вътрешния часовник на влака е с 4 минути назад!”
Да ама го свериха след като влака тръгна. А аз съм станал егати дребнавия, и се чудя защо този половин кусур ми е направил впечатление. Това ми напомня за нещо няколко дни по-късно. S-Bahn-а закъснява с минута две, и с Галина се изненадваме и се чудим какво става. Ако сме на друго място, няколко минути няма да ни направят впечатление, ама немците като сами са си вдигнали летвата...
“Психиращо – през прозорците има само черен мрак. Сякаш отвъд няма нищо”
Първо нощно пътуване явно, по-късно вече не ми правеше впечатление.
“Чета “Малкия принц”: “Хората се тъпчат в експресни влакове, без да знаят какво търсят”. Радвам се че точно в това пътуване си мисля че знам какво търся...”
Жалко че не съм си записал и какво съм си мислел, че търся. Сигурен съм обаче, че получих нещо различно, и много по-хубаво от каквито и да са очаквания. (Много философско и лично стана тука, който си знае се усмихва, другите се чудете.)
Така. В интернет пишеше че ще пристигна на Berlin Hbf (tief) и че имам 8 минути пеши преход до 14ти коловоз. За мене 8 минути пеш значат нещо отдалечено на километър. Порових и не намерих такава гара Tief, ама разбрах че думичката значи” нисък” (ако помня правилно). Тръгнах от Росток в неведение какво ме очаква в Берлин. Все ще се оправя викам си, имам 1 час и 15 мин време за прекачване, за толкова и до Александър Плац сигурно мога да стигна. А и си представих културни хорица които ме насочват и аз кросна по улиците на Берлин и се радвам на гледки.
Попитах кондукторката по темата, малко преди да сляза.
Ами просто спираме отдолу, другите коловози за отгоре.
Аха.
Аха, ли!
Нямам думи да опиша гарата. Но си имам снимки. Само дето в имам принцип да не разчитам на тях като пиша. Първото което видях бяха кръгли асансьори от много стъкло и метал изчезващи във височина.
Стомана и бетон.
Сребристо и бяло.
Етажи.
Пространство между тях така, че погледа да стига до стъкления таван, пресичайки само въздух.
Усещане за висящи етажи.
Зверското е като забелязах, че се разхождам под коловозите! По два на един мост. Колко тона влак минава от там, а то е направено с пропорциите на вафла. Тънко, дълго и не много широко. Погледнах да видя на какво се крепи този бетон.
Колони високи сигурно 30 метра, изглеждащи също твърде тънки. Болтове доста по-големи от термос. Лудница.
Сега вече може да погледате снимки тук. Аз писах по спомен, по-точно по два спомена. Ама и трети път да ида пак ще има какво да се види. Видяхме модел на гарата при второто ми посещение. Модела е 3 х 1,5 метра. Нямам думи.
Зарадвах се че след една седмица пак ще мина от тук, и то с компания с която да споделя гледките, емоциите и впечатленията. Оказа се, че изненадите тепърва предстоели.
Един и половина, бавно пиша. Ще спя. Скоро продължавам с разказа.
Неделя, късно вечерта, продължавам с разказа.
Изкорах се, че влака който ми трябва от Берлин до Дортмунд всъщност стига до Амстердам. Още веднаж се изкорах като разбрах, че тръгвал от Варшава. Закъснението с десет минути го приех като нещо абсолютно нормално, имайки предвид мащабите на пътуването му до момента.
Един любезен служител на гарата ни попита за къде имаме резервации. Идея си нямах. Той ми обясни че съм в 174ти вагон, че влака е дълъг и е добре да отида до секция ‘Ц’ от коловоза. Забравих да спомена че съм на 14ти коловоз, един от тези дето висят във въздуха и минават над река. Тръгнах към секция ‘Ц’, от секция ‘Ф’ ако не греша. Оказа се три дена път с камили далеч. Браво на служителя, че ме ориентира. По някое време дойде влака, наистина много дълъг и изненадващо грозен външно. Различните по предназначение вагони бяха различни и външно, което ми бръкна в очите, свикнали влаковете на немските железници да са издържани в един стил от локомотива до опашката. Отделно че тези вагони бяха и мръсни външно. Очаквах да пътувам в нещо бяло, аеродинамично и красиво като ICE-тата (Inter City Express – междуградски експрес), а се оказах във вагон от тези дето са типични в България – тясно коридорче и купета с по шест седалки. Моето място беше до прозореца. Духаше леко от него.
При все описаната обикновеност на вагона, не можах да разбера как можа да се движи толкова безшумно колкото и всеки друг влак в Германия, на който съм се возил. Стигам до извода, че линиите трябва да са по-различни от нашите, щом еднакви вагони генерират различен шум. А току-що ми мина през ума че може и самите вагони да са по-добре поддържани, амортисьорите да речем. Не знам.
По едно време нещо ми привлече погледа през прозореца. Нещо мига. Поглеждам натам. Нищо. Чакам малко. Много червени точки. Изчезват. Пак се появяват. Твърде равномерно за да се дължи на дървета които да ги скриват да речем. Продължавам да наблюдавам и установявам, че точките са на 15-тина метра над земята! Първо реших че може да е някаква мрежеста конструкция над земята. Заемаха голяма площ, едно 200м на 100м. По между си са на 10-ина метра. Ято от червени, едновременно изгасващи и появяващи се светлинки. С движението на влака минахме по-близо до няколко, а и няколко бяха извън синхрон. Няколкото по-близки до влака ми помогнаха да разбера – ветрогенератори! Не бях ги виждал на тъмно. Страхотно зрелище.
Влака компенсира закъснението си и пристигна по-рано в Дортмунд. Гарата в Дортмунд ме остави с следното усещане: изтормозена гара. Много голяма, разхождах се доста, с 24 коловоза ако не греша, основно подземно изпълнение. Но отвътре е олющена, леко мръсна, неподдържана. Отвън също няма хубава фасада. Наредих я на последно място сред гарите, които познавам, това са Росток, Берлин, Хамбург, Любек.
Обаче майтапа като питах за автобус за летището. То е на 20-ина километра от града щото. Не съм питал за информация в България и няма да изпадам в опити за сравнения.
На въпроса има ли друг автобус за летището освен “Еърпорт Експрес”, който е през час и струва нещо си, ми дадоха разпечатка с три възможни маршрута, два с прекачвания и един с експресния автобус. Готино.
Много красив жълт влак за S-Bahn из Дортмунд и околията. С автомат за билети на борда! Нямам думи.
Какво мога да напиша за Дортмунд. Има за символ един носорог, който до видяхме в различни разцветки из целия център и пред летището. Най ми хареса маскиран като зебра. Има снимка май.
Другото е една уличка, която зверски ми напомни за нещо във Варна, но така и не можахме да се сетим на кое място точно. Представлява нормално широка пешеходна улица с плочки, и две редици дръвчета разделящи улицата на три равни части по дължина. Мисля, че не го снимахме. Приятно си беше из Дортмунд. Много ме зарадва една катерушка в стил кораб, която пък ми напомни за катерушката “Ноев ковчег” в Любек, и смеха там покрай двете прасета на борда. Едното се водех аз.
В Минден видяхме само площада пред гарата, който беше на баир. Обаче във влака за Минден чухме една реплика, която остава в историята. Нормално е във влака да има интерком, по който машинистът да казва на коя гара се пристига, от коя стана на влака се слиза и че това е крайна спирка по маршрута. Обаче интонацията на следното изречение ни хвърли под седалките: “Bitte, steigen Sie alle AUS!” (на български би било: “Моля, всички ВЪН!”). Така натърти на “aus”, че се запитахме какво ли сме му направили на човека. Ако забравя да напиша за шпикера от влака Юлцен – Хамбург, някой да ми напомни.
Във влака за Ротенбург така невинно сме спали един връз друг, та кондуктора изобщо не ни събудил за проверка. Галина ми каза, че го мярнала. Аз хич не съм го усетил.
Не обърнахме внимание на Минден, защото плана беше да разгледаме Ротенбург.
Тук ще се отклоня зверски понеже се научих да обичам съвпаденията и да ги оценявам.
Когато планирах пътуването за на връщане изброих градовете, в които има прикачвания и попитах Галина да си избере три от тях за по-обстойно разглеждане. Тя предпочете Ротенбург пред Минден, била го чувала. Съгласих се. Прегледах в Гугъл и се оказа, че Ротенбург е два пъти по-малък от Минден и бил построен до замък от червена тухла, та за това се казвал така. Седмица по-късно правя упражнение по немски език за степенуване с по- и най-. И си умрях от кеф на едно от изреченията: “Ротенбург е най-красивия град в Германия”. Аз трябваше да съставя изречението “Е, не, но е един от най-красивите”. До тук добре. Ама на следващия ден ходих да си купя покана за Jahreabschlussfeier-а (големия купон на 12ти Дек. в Менсата) и на спирката на 6-ицата от “Нойер Маркт” към Менсата попадам на шумна групичка енергични пенсионери. Сигурно бяха подгряли с греяно вино от коледния панаир, който вероятно са разглеждали, защото пееха на неразбираем език. Един ме заговори, може би заради любопитната ми и радваща им се моя физиономия, и разбрах, че са шведи. И били от град Ротенбург, ама в Швеция. Настръхнах пак, щом го написах. А даже не го питал от кой град са.
Да ама той поне сграда за гара да имаше. Единственото подобие беше заключено в 3 часа следобед в събота. Забавлявахме се на един коловоз един час, докато дойде следващия влак за Хамбург, който за малко да изтървем. Предишния преднамерено пуснахме да си замине, понеже мислехме че ще разглеждаме града. Багажа ни тежеше доста и не се опитах да го влача. Сега се сещам, че в Дортмунд го заключихме и там се случи поредното чудо. На заминаване отключвам шкафчето и гледам от вътрешната стана на вратичката написано Rostock. В Дортмунд, на 600км от града ми, някой някога е написал Росток и аз съм си пъхнал багажа точно в това шкафче. Съвпадение? Може. Обяснете ми обаче, как може на 5см по в дясно със същия почерк да пише съществена част от скайп името на спътницата ми, чийто багаж е в шкафчето и чието скайп име е на български... Аз в съвпадения не вярвам от шести клас.
В Хамбург майтапи със шкафчета нямаше, но станаха други чудеса.
Липсата на гара в Ротенбург ни осигури час повече за разглеждане на Хамбург.
Точно две седмици по-късно разбирам, че в Германия има точно 6 града чието име се произнася Ротенбург. Два са Rotenburg (през един такъв минахме), два са Rothenburg (такъв е цитиран в упражнението, за което споменах) и трети два са Rottenburg (тези са в южна Германия близо до Мюнхен и Щутгарт). Купих си карта на Германия, ама след цялата одисея която предстои да доопиша, та от там знам за тези градове и къде са.
От картата на транспорта в Хамбург си харесахме един Стефан плац за разглеждане. Транспорта се състои поне от 4 S-Bahn-а, два U-Bahn-а и автобусна мрежа. Галина после коментира, че й изглеждало психиращо, но на мене закалката с Росток-ския транспорт, макар и скромен, ми помогна да мащабирам нещата и да се ориентирам бързо. И не чак толкова успешно. Оказа се, че U-Bahn-а, който хванахме няма да спре на Стефановия площад, макар да минава от там. Доколкото разбрах, спирал само в другата посока. Това го разбрахме по време на пътуването. Моментална промяна в плана: слизаме на предходната спирка и се насочваме към площада разглеждайки пеш. Излязохме на някакъв младежки площад (помня само че името на спирката започва с Jungs и продължава с още две думи, и всичко това слято в една дума, типично по немски). Имаше сергийки, виенско колелце, езеро с туристически корабчета, осветление (ние пристигнахме по тъмно там, към 5 следобед) и две кули на църкви. Взехме целия район на зиг-заг, по едни малки еднопосочни улички без трафик, с много паркирани коли и много коледно осветление. Общо взето попаднахме в стара част от града. Много приятно. Помня, че огладнях и предпочетохме да си купим храна от едно коледно пазарче. Вече казах че коледните пазари из Германия приличат на панаир с равно количество сергии за джуджурии и храна. Сладка, солена и печена. Предпочетох шишче от свинско пред шишче от пуешко ( ;-) ), изяде се и едно вурстче, а за десерт нещо топчесто, безформено, пържено, тестено, поръсено с едра пудра захар, страшно засищащо и вкусно.
Не съм бил във Венеция, ама в тази част на Хамбург имаше сгради които просто изникваха от водата на канал широк колкото голяма улица. С мостове през 50-ина метра. Някои осветени, други не чак толкова.
Въртяхме се между двете кули на църкви (ако кажа че са Мариен кирхе и Джакоби кирхе сигурно няма да излъжа, понеже такива има в 90% от градовете поито съм посещавал. Тези светии или са много големи или немците си нямат много) и часовниковата кула и по едно време решихме че може да се насочваме яваш-яваш към гарата. Къде сме. Еди къде си. И на къде отиваме. Ами към друга спирка на U-Bahn-а която от опит знаем че води към гарата. Тази е кръстена просто - кметството. Пък и ще минем по неизследвана част от града. И се оказва че пред подлеза за U-Bahn-а се намира Europa Passage. Сграда проектирана от любим на Галина архитект (или дизайнер, простете за невежеството), за която тя е писала. И естествено не я е посещавала до сега. И ей така, без карта и без маршрут се озоваваме пред нея.
Мерси за съвпаденията нали!
Щастливи и уморени стигнахме в Росток и до квартирата.
През целия ден климата беше чудесен, докато беше светло беше направо слънчево, а и вечерта беше приятно. Почти три часа пеш из Хамбург, а не помня да ни е станало студено. По-нататък пак ще го споменавам, но все пак – цяла седмица климат по поръчка. След като Галина отлетя за София нуждата от контрол над времето отпадна и същата вечер в Росток валеше леко. Днес вали тихо снежец и има три пръста покривка.
Аз спирам с писането за днес, а утре вечер се надявам да отделя време да спомена следващите места, на които се отчетохме.
Малко да се отчета и за тази вечер. Навън вали снежец и натрупва. Снежна приказка бе Росток днес, 05.01.2009. Има и снимки в Пикаса.
В неделята се наспахме, закусихме и се почудихме какви да ги вършим. Айде до Любек. Историята е следната. Нали веднъж вече годих там средата на ноември. И Галина много се зарадвала понеже е чела и писала за история свързана с Мариен кирхе в града. И сега се вдигнахме с влака от 13ч и айде в града. Погледахме го от кулата на Петри кирхе, а аз съжалих че има още 20 минути до залеза. Ама пак беше красиво от горе. И студено естествено. Стигнахме и до Мариен кирхе и се оказа, че това била църквата с страшните за мене кръстове в нея. И след има-няма десет минути ни помолиха да излезем че ще заключват за днес. Беше станало 16ч. Пак като имахме късмет да влезем.
Сега се сетих за нещото с което запомних Любек. В стария град уличките са под всякакви наклони една спрямо друга, павирани с едри павета, и самите улици са много неравни, по ниски към тротоарите и изпъкнали в средата. Всичко това да се чете като красиво, защото е такова. Оставих Галина да избира маршрута и все пак минахме през всички съществени местна, които бях посетил първия път и за които и бях разказвал. Най-вече катерушката “Ноев ковчег” и магазина със квадратните и паралелепипедални (егаси думата) свещи. Ходихме по малки улички по тъмно и беше чудесно. Минахме покрай едно площадче с неголямо виенско колело и други увеселения и аз предпочетох да минем през него вместо зад него. Да мярнем какво има и да продължим. Това беше и магията на деня. Оказа се, че там имаше четири понита, а аз разбрах че конете били любимите й животни. И без да подозирам съм купил коледен подарък свързан с кончета. Ние си помним колко се зарадвах.
Май това беше всичко от Любек. Мариен кирхе беше следващата сграда, за която Галина е писала и й се отдаде да я посети.
Макар да не е част от пътеписа, да кажа как мина понеделника. В квартирата, в правене на неповторимите палачинки. Вечерта си изяснихме отношенията за в близкото бъдеще и огледахме нета планирайки как да посетим Дания. За Гедзер ще пиша на следващото включване.
12-ти Януари, доста мина докато ме хване вдъхновението. Обаче почвам да усещам смисъла на играта, прави каквото ти се прави. Нямах желание да пиша по тази тема 4-5 дни. И ето че на курса по немски днес ни дадоха домашно “опишете един ден в Росток”. Ама по-поетично така го опишете. Уха, аз съм. Сега ми се разказва зверски. После ще хвана българската версия и ще превеждам като замаян два дни. Да не се чудите защо изведнъж съм почнал да описвам картинно (ако успея). Тъкмо ново упражнение и за мен като писач. Скоро ми се включи и съотборника с апел да си прибера малко косата, или поне снимката в скайп, и да зарязвам компютрите и да съм почвал да пиша. Швим.
Гедзер. Какво открихме в нета? Че има улица “Принцеса Александрине”. И църква. И руини на замък извън града. Че се стига с ферибот който тръгва на два часа. Че ферибота струва 3 евро за пешеходец във всяка посока (билет за автобус в Росток е около евро и 50). И че столицата на Дания на датски се нарича Кьобенхавн. Мярнахме и нещо за близък град Гедсби. Напомня на филм “Великият Гедзби”. И така.
Харесахме си ферибота в 11 часа, станахме на другата сутрин и заведох Галина във Варнемюнде. Понеже знам че там има ферибот за източната половина на Росток. Ако не съм казал, време е да уточня, че стария град и центъра на Росток за ситуирани на върха на залив, или канал, както го наричам аз, врязан на 15-20 километра във сушата, широк вероятно километър. Моя квартал, Лютен Кляйн ( ;-) ‘я’ за по-меко ‘л’) е от западната страна на канала, който пък е ориентиран в посока север-юг, и е по нормала (да се чете напречен) на бреговата ивица на Германия със Балтийско море. С такава убеденост го описах, сякаш съм отворил картата пред мене. Не съм, може и да съм излъгал малко, но в общи линии е така.
Та за ферибота. Има един, който свързва източната и западната части на Росток в началото на канала. Доколкото знам има и втори две трети навътре. По средата има и тунел. Очаквайте включване с подробности за тунела малко по-късно.
Та има ферибот във Варнемюнде. И сме там в 10:20. Опитахме се от ЖП гарата (понеже пристигнахме с S-Bahn-а естествено) да тръгнем на изток. Една табела до прелез през релсите ни помоли да не минаваме и ние като културни европейци се съгласихме. Полутахме се из един паркинг и накрая се върнахме до гарата. Тръгнахме към един мост през втори по-малък канал. Разходихме се по източната страна на каналчето, покрай много продавачи на риба. Галина щеше да откачи от миризмата. По-късно разбрах, че по-правилно било – от аромата. Не познавам друг, за който аромата на риба да е по-съблазнителен. Не намерихме път към пристанището, понеже улицата е задънена, и се върнахме. Едно информационно табло ни привлече погледа. Попитахме го как да стигнем до ферибота. То ни показа едно пристанище, обаче у мен се зароди смътно съмнение, че нещо не е наред. От пристанище във Варнемюнде със прекъсвана синя линийка беше означен маршрута на ферибот. И тази прекъсвана синя линийка се пресича по средата от друга прекъсвана синя линия с надпис ‘Rostock - Gedser’. “Някой да е проверявал снощи от къде тръгва ферибота?”. Мълчание. Какво ще правим. Да питаме за тукашното пристанище. Едно момче не знаеше. После Галина пита двойка на средна възраст. “Как да стигнем до ферибота за Гедзер” май е попитала, не стоях до нея. “О, много сте се заблудили!” (“Ihr seid total verkehrt”). А на къде е местното пристанище иначе? През един подлез на гарата. Върнахме се на гарата, почнахме да мислим, и понеже беше много студено да се мисли, казах да влезем в S-Bahn-а и да видим какво ще измислим преди да е тръгнал.
Както знаете, от къщи винаги излизам с раницата. В нея има храна и вода за ден (в случая за половин понеже сме двама), портфейл, лични документи, билет за цялата транспортна мрежа на Росток за шест месеца, схематична карта на транспортната мрежа и най-важното - карта на Росток и околностите. Както и на половината област, което обаче е маловажно. Има и друго, но не е релевантно към историята и ще го пропусна. Та отворих картата и разбрахме, горе-долу, от къде тръгва ферибота за Гедзер.
Нали обещах нещо за един тунел.
Преди време реших да разгледам по-обстойно схематичната карта на транспорта в Росток и забелязах как една линия цепи през канала. Викам си егати готиния автобус, трябва да повозим с Галина на такъв. На 13 декември сутринта питах българите за тази линия (след Големия купон в Менсата, не се чудете как помня дати. Мога да ви кажа, че беше малко след 2 часа през ноща, понеже изтървахме автобуса от 13:25 на Паркщрасе и ходихме пеш 5 спирки, за да не умрем от студ) и те ми казаха че автобуса се качвал на ферибот. 100% се зарибих да го ползваме. (а на мен стрелките на клавиатурата ми откачиха, лявата мести курсора надясно и отратно. Аха само за този абзац. Какъв шорткът съм обадил със контрол и стрелка без да искам, не ми е ясно. Не знам, и рулера се беше обърнал от дясно на ляво само за този абзац, спасих се чрез копи-пейст и “остави само текста (че форматирането си е таковало фара)”)
Така. Оказа се, че парахода тръгва от пристанище, което се намира от другата страна на канала. Точно срещу Лютен Кляйн. Щем не щем ще хванем 45 или 49 които минават през канала. Нещата пак се наредиха по чудесен начин, въпреки опитите ми за планове. Пък и сега си давам сметка, че не ни остана време за самоцелни пътувания с автобус който то просто минава през канала, без да ни е нужна дестинация.
Е автобуса го дава през 45 минути днес, и има трийсет до следващия, ама ние се разходихме из околността на спирката, хапнахме и от една карта на квартала си харесахме туристически маршрут за разходкане из гора, понеже бъдещата ми сестра изяви такова желание. Хванахме автобуса и се изненадах че не се качва на ферибот а минава през тунел под канала. Изненадата не бе пълна понеже картата на града ми подшушна нещо такова. След две спирки слязохме и се оказа, че сме аха-аха до сградата която ни трябва. И там убихме 45 минути, този път в добре отоплена чакалня. Да се оплача от немските ЖП гари. Нямат чакални каквито очаквах. Ако имаш да чакаш за влак повече от 30 минути и не ти се влиза в кафене, можеш да си имаш сериозни проблеми. Много течение. Рядко може да намериш място със завет. На летището беше малко по-добре. Все пак самолетите не минават през самото летище. Имаме снимка на едно табло за ферибота. Свободен цитат-интерпретация от плаката: “Ако попаднете в Гедзер, вземете си автобус за Никьобинк. Ако няма автобуси вземете си такси за около 50 евро”. Егаси, как го блокираха градчето. Много се смяхме, а после се зачудихме и накъде сме тръгнали. Ама както и да е. Взехме си двупосочни билети с връщане в същия ден и разбрахме че обратен ферибот има в 17 и в 21 часа. Този от 19 часа отпада. Стана ни ясно че ще си тръгнем в 5 часа от Дания.
Ей на това му викам свободно движение на хора, стоки и услуги. Билетите ги показахме само на шофьора на автобуса, който ни откара от чакалнята до ферибота (сигурно има 2 км разстояние). После нито във самия ферибот, нито при качването за връщане във ферибота, нито във автобуса обратно до чакалнята. За лични документи да споменавам ли? И да искам, няма какво. Това му била кирията на европейския съюз: до Дания можеш да отидеш, както от Галата, да речем, до Владиславово. И времето е толкова. Час и трийсет е плаването.
Като слязохме 5 минути се лутахме из пристанището и накрая проследихме една двойка младежи до изхода. Е, то е направено доста удобно за потребителя (да се чете юзър-френдли), с жълта линия със стъпчици и надписи ‘Rostock’ и ‘Centrum’. Сега се сещам, че се запознахме и с основи на датския език. Нещо като немски със словореда на английския. Тръгвам да търся дали съм си прибрал някой флайер (листовка, почнах да уважавам българските думички след като понаучих три-четири чужди езика) от тогава. Отказах се да търся в зародиш. Спомних си че не взехме нито една листовка. Все пак потърсих из квартирата, няма. Нищо, сега ще изкопая пример от снимката на таблото.
“Rostock Faergehavn
Du kan tage de offentlige transportmidler (bus eller S-tog) til Rostock (ca. 30-40 min.), naermere oplysninger: RSAG Tlf: +49 381 802 1900”
Който разбрал нещо, разбрал. Ама е готино. След английски и немски и датския почва да става ясен когато е написан и ти е известна темата на писаното. Имаше на борда на ферибота една брошура за нещо средновековно, със рицарски турнири и т.н. Отделно на борда чухме и как може да звучи датския език. Това което си спомням, е че сякаш се говори с отворена уста, основно с устни оформени за буквата ‘О’ независимо какво точно произнасяш. Също така с меко ‘л’. И като цяло много по-мек език от немския. Минали са почти две седмици от тогава, и се надявам спомените ми да са близки до оригинала.
Интересно, лафа че пътя е по-интересен и по-важен от целта май се оказва верен. Особено за тази история. Сега ще взема малко почивка, че се уморих да пиша, и после ще продължа да пиша са самия Гедзер, но си давам сметка как два часа пиша как сме стигнали до там. А Галина сега се хили и си казва, че няма какво толкова да напиша за Гедзер. Стана ли от земята? Така. Сега като станеш за втори път, да ти кажа че все ще намеря какво да напиша. За сега обаче малко почивка.
Почивката стана два дена. Сега ще се опитам наистина картинно да разкажа за посещението ни на Варнемюнде. Просто ми трябва в момента за домашното по немски (не искам да си мисля, че ще трябва да си превеждам глупостите щото ще се откажа да пиша...).
И така, 2-ри януари, ден последен в Росток и сме твърдо решени да разгледаме Варнемюнде както му се полага. На първото посещение разгледахме един паркинг и улица по която се продаваше риба, както казах вече, доста съблазнителна за спътницата ми. На второто разгледахме търговска улица на отсрещната страна на канала. Отбихме се в един магазин за шоколад, втората страст на Галина, и купихме подаръци за познатите й. По улицата се придаваха разни неща, но най-интересни ми бяха едни устройства за открит огън. Нали знаете как скитниците палят кошчета и се греят на огъня. Неща с подобна цел имаше доста на често по улицата, за клиентите на сергиите за бързо хранене. Представлява апарат 30х30см, висок два метра. На метър над земята става пирамидален и надлъжно по средата на пирамидата има прозрачен стъклен цилиндър. В цилиндъра – жив пламък. Не съм проверявал колко топли, но естетически, а и пиромански, е много красиво, особено на тъмно. Прилича малко на свещ с гигантски пламък. По уличката също така имаше много и разнообразни ресторантчета. Другото което ми направи впечатление бяха обявите за стаи под наем. С Галина взехме решение, че когато някой реши да дойде на почивка във Росток, трябва да отседне в такава стаичка с изглед към главната уличка и към канала. Както казах, на първи вече беше станало тъмно и студено, и след като обиколихме около църквата се прибрахме. За тази църква искам да кажа, че ми направи впечатление не-зелено-оцветената кула и часовника на фасадата. Както и едно коледно украшение над заключената входна врата, представляващо звезда, с множество лъчи вписани в невидима сфера, изработени като тънки и дълги четиристенни пирамиди. Тази звезда беше изработена от жълт матов материал и осветеше топло в тъмнината. (ех че ги редя ама...)
Та на втори януари по обед се грабнахме да отделим целия следобед на прекрасния квартал Варнемюнде. Май не мога да опиша типичните немски къщенца, изпълнени във светли тонове, с един етаж и таванско помещение. Оказа се, че изглеждат малки но са дълги в дълбочина. По този начин към улицата гледа само стената на входната врата. Останалите три вертикални стени не се виждат понеже гледат към съседите. И къщите да опрени гръб в гръб, така се задната част на всяка къща е срещу задницата на друга къща. Така между две улички се събират два реда къщички. Понякога по средата на такива дълги улици има тесни дълги пресечки които гордо разполагат със собствено име, макар лесно да могат да се съберат на снимка от пешеходец. И тук немския ред си казва думата и такива улички се наричат “Квeрщрасе I” до “Квeрщрасе IV” примерно. (Жива да не бях както се казва в песента, ‘Квер’ значело пресечка. Нямам думи.) Докато съм на тема кварталоустройство да спомена култовия надпис с готически шрифт на фасадата на една къща: “Боже опази тази къща от пожар, наводнение и градоустройствени планове”.
Ни в клин ни в ръкав искам да се допълня с ‘стайчето’. На една улица в стария град даваха стайче под наем. Ама така си го пишеше: Stübchen.
Плажа на Варнемюнде. Ивица широка колкото южния плаж във Варна, и дълга два три километра, не знам. Там имаше най-лудата детска катерушка която съм виждал. Така като гледам снимката мога да я опиша като три мачти паднали една връз друга, взаимно подпиращи се във форма, отново, на пирамида. Има още няколко пръчки които могат да минат за реи, макар да не са напречни на мачтите. И много мрежи и въжета. Естествено това е такелаж. Радващото е че ако някое дете се опита да падне от някое ниво на мрежите, ще падне или на друго ниво, или на пясък. Какво друго имам да разкажа за там. Изумих се че в Росток има две улици наречени Паркщрасе. Едната е до езиковия център и вече съм я споменавал. Оказа се, че има и втора във Варнемюнде. В азбучника на улиците са разграничени така: Паркщрасе (в центъра) и Паркщрасе (във Варнемюнде). Немска история. Мисля че вече казах че тук за сефте видях улица да се пресича със себе си. Къде живееш? На ъгъла на Мюлнер щрасе. На ъгъла с коя? С Мюлнер щрасе! Няма такива.
Обаче Паркщрасето от центъра ако има как, нека се разходи до Паркщрасето във Варнемюнде и да види какво значи Паркщрасе. Макар и голи дървета и храсти през зимата, улицата не се виждаше, когато тръгнеш по пътеката между дърветата. А двете са еднакво широки, има няма петдесет метра. Спомням си че видях едно игрище за футбол, 8 на 20 метра с две врати от метални винкели с квадратно сечение и подобни винкели оформящи мрежата на всяка от вратите. Отделно зад всяка врата имаше висока метална мрежа, за да не бяга топката много далеч. Това игрище ме върна в спомените от детството и юношеството, когато се занимавахме да си правим врати от клони и веднъж дори ляхме цимент за основа на един кол. Изкара няколко месеца той впрочем.
Сега там където играхме мач на поляните до блока има пункт за скрап, бензиностанция и хотел, в този ред.
Какво друго за Варнемюнде? Хапнахме печени сандвичи в една пекарна, намираща се до ресторант оформен като мелница. Съвпадението на деня е как си уцелихме правилните сандвичи само наглед, без да знаем какво има вътре. Просто не личеше под доматите и кашкавала какво месо ще има отдолу. А картончето с цената и съдържанието беше общо и за двата вида. На Галина се падна нещо с рибка, а на мен нещо със шницел. И двете положени на разрязано кръгло хлебче, покрити с сос домати на шайби и кашкавал. Не мога да го обясня по-вкусно, но топло и препечено е супер. И като европейци ги ядохме на маса, с нож и вилица, метални при това. А пекарната избрахме по излъчването, по глада си и по това, че такъв модел не бях срещал до сега. Има из Росток няколко вериги пекарни, но тази не беше от тях. Даже си нямаше салфетки със собствено лого. И имаше много мила продавачка. Даже стигнах до извода че сигурно заведението е нейно, по ентусиазма с който работеше. А вътре три-четири витрини с храни и три масички с по четири столчета. Абе идилия.
Обиколихме квартала на кръг, видяхме че има и модерна част със блокове, която макар доста по-скучна от старата част, пак е по-хубава от много места които съм посещавал. След като бях, макар и за кратко, и във старата част на Росток, мога смело да кажа че Варнемюнде е най-хубавата част на града. А дали не се води и отделно населено място не знам. Не мисля, че е така обаче. Имам теория че в миналото по-смелите немци са си направили селище на брега на Балтийско море, за да направят сечено с търговията, спирайки корабите по-рано по канала, на другите, основали по-рано Росток, установили се на завет в дъното на залива. Но дали е така, не съм проверявал. Мисля да живея в заблуда и неведение по въпроса. Така ми е по-добре, а и звучи по-романтично и която и да е истина...
Е, добре, е две страници се събраха, мисля да спирам за днес. Сега почвам да подбирам изречения, да ги опростявам, и да превеждам на немски. Това моето просто е непреводимо с настоящите ми познания по немски. Тема на образователна статия ще бъде словоред и подчинени изречения на немски. Но до тогава има много време.
Сега за пътеописа. Статията е писана в продължение на дни, през януари. За съжаление така и не докарах разказа до край, но важното за мен е да пробуди спомените след време. После асоциативната памет ще си свърши работата. За ваше съжаление не съм качвал снимките в нета. Пълният текст се публикува след одобрението и на двете действащи лица в него:
За седмицата, която измина се напътувах за три месеца назад. И много ми хареса. Мисля в бъдеще ако ми стане тегаво (или скучно, или просто ей така) да се вдигна и да попътувам на нейде. Разбрах, че мога да импровизирам по темата, а и немските железници са железни бих казал.
Събота срещу неделя, 30 минути след полунощ. Преди няколко часа се върнах от Дортмунд. Или по-точно върнах се от Дортмунд, Минден, Хановер, Юлцен (най-вълшебната гара до сега) и Хамбург. Ще се правя, че съм се наспал по влаковете и ще пиша докато ми е приятно.
А беше много приятно и искам да му отдам заслуженото. Моя начин за оценяване на хубавите и красиви неща е като ги описвам, или снимам. Приятно е след време като погледнеш назад, а и ми е много мъчно за хора с настроение в Скайп “ч.н.г. наистина няма чудеса” (малките букви не са от мен, преписвам точно).
26.12.08 Росток – Берлин
Мисли от тефтера:
“И тука имало грозни влакове. Видях един точно като българските на централната гара на Росток преди да тръгна за Берлин”.
Сега какво ми е забавно сега това изречение. Няколко часа по-късно пътувах във влак като българските :-)
“Вътрешния часовник на влака е с 4 минути назад!”
Да ама го свериха след като влака тръгна. А аз съм станал егати дребнавия, и се чудя защо този половин кусур ми е направил впечатление. Това ми напомня за нещо няколко дни по-късно. S-Bahn-а закъснява с минута две, и с Галина се изненадваме и се чудим какво става. Ако сме на друго място, няколко минути няма да ни направят впечатление, ама немците като сами са си вдигнали летвата...
“Психиращо – през прозорците има само черен мрак. Сякаш отвъд няма нищо”
Първо нощно пътуване явно, по-късно вече не ми правеше впечатление.
“Чета “Малкия принц”: “Хората се тъпчат в експресни влакове, без да знаят какво търсят”. Радвам се че точно в това пътуване си мисля че знам какво търся...”
Жалко че не съм си записал и какво съм си мислел, че търся. Сигурен съм обаче, че получих нещо различно, и много по-хубаво от каквито и да са очаквания. (Много философско и лично стана тука, който си знае се усмихва, другите се чудете.)
Така. В интернет пишеше че ще пристигна на Berlin Hbf (tief) и че имам 8 минути пеши преход до 14ти коловоз. За мене 8 минути пеш значат нещо отдалечено на километър. Порових и не намерих такава гара Tief, ама разбрах че думичката значи” нисък” (ако помня правилно). Тръгнах от Росток в неведение какво ме очаква в Берлин. Все ще се оправя викам си, имам 1 час и 15 мин време за прекачване, за толкова и до Александър Плац сигурно мога да стигна. А и си представих културни хорица които ме насочват и аз кросна по улиците на Берлин и се радвам на гледки.
Попитах кондукторката по темата, малко преди да сляза.
Ами просто спираме отдолу, другите коловози за отгоре.
Аха.
Аха, ли!
Нямам думи да опиша гарата. Но си имам снимки. Само дето в имам принцип да не разчитам на тях като пиша. Първото което видях бяха кръгли асансьори от много стъкло и метал изчезващи във височина.
Стомана и бетон.
Сребристо и бяло.
Етажи.
Пространство между тях така, че погледа да стига до стъкления таван, пресичайки само въздух.
Усещане за висящи етажи.
Зверското е като забелязах, че се разхождам под коловозите! По два на един мост. Колко тона влак минава от там, а то е направено с пропорциите на вафла. Тънко, дълго и не много широко. Погледнах да видя на какво се крепи този бетон.
Колони високи сигурно 30 метра, изглеждащи също твърде тънки. Болтове доста по-големи от термос. Лудница.
Сега вече може да погледате снимки тук. Аз писах по спомен, по-точно по два спомена. Ама и трети път да ида пак ще има какво да се види. Видяхме модел на гарата при второто ми посещение. Модела е 3 х 1,5 метра. Нямам думи.
Зарадвах се че след една седмица пак ще мина от тук, и то с компания с която да споделя гледките, емоциите и впечатленията. Оказа се, че изненадите тепърва предстоели.
Един и половина, бавно пиша. Ще спя. Скоро продължавам с разказа.
Неделя, късно вечерта, продължавам с разказа.
Изкорах се, че влака който ми трябва от Берлин до Дортмунд всъщност стига до Амстердам. Още веднаж се изкорах като разбрах, че тръгвал от Варшава. Закъснението с десет минути го приех като нещо абсолютно нормално, имайки предвид мащабите на пътуването му до момента.
Един любезен служител на гарата ни попита за къде имаме резервации. Идея си нямах. Той ми обясни че съм в 174ти вагон, че влака е дълъг и е добре да отида до секция ‘Ц’ от коловоза. Забравих да спомена че съм на 14ти коловоз, един от тези дето висят във въздуха и минават над река. Тръгнах към секция ‘Ц’, от секция ‘Ф’ ако не греша. Оказа се три дена път с камили далеч. Браво на служителя, че ме ориентира. По някое време дойде влака, наистина много дълъг и изненадващо грозен външно. Различните по предназначение вагони бяха различни и външно, което ми бръкна в очите, свикнали влаковете на немските железници да са издържани в един стил от локомотива до опашката. Отделно че тези вагони бяха и мръсни външно. Очаквах да пътувам в нещо бяло, аеродинамично и красиво като ICE-тата (Inter City Express – междуградски експрес), а се оказах във вагон от тези дето са типични в България – тясно коридорче и купета с по шест седалки. Моето място беше до прозореца. Духаше леко от него.
При все описаната обикновеност на вагона, не можах да разбера как можа да се движи толкова безшумно колкото и всеки друг влак в Германия, на който съм се возил. Стигам до извода, че линиите трябва да са по-различни от нашите, щом еднакви вагони генерират различен шум. А току-що ми мина през ума че може и самите вагони да са по-добре поддържани, амортисьорите да речем. Не знам.
По едно време нещо ми привлече погледа през прозореца. Нещо мига. Поглеждам натам. Нищо. Чакам малко. Много червени точки. Изчезват. Пак се появяват. Твърде равномерно за да се дължи на дървета които да ги скриват да речем. Продължавам да наблюдавам и установявам, че точките са на 15-тина метра над земята! Първо реших че може да е някаква мрежеста конструкция над земята. Заемаха голяма площ, едно 200м на 100м. По между си са на 10-ина метра. Ято от червени, едновременно изгасващи и появяващи се светлинки. С движението на влака минахме по-близо до няколко, а и няколко бяха извън синхрон. Няколкото по-близки до влака ми помогнаха да разбера – ветрогенератори! Не бях ги виждал на тъмно. Страхотно зрелище.
Влака компенсира закъснението си и пристигна по-рано в Дортмунд. Гарата в Дортмунд ме остави с следното усещане: изтормозена гара. Много голяма, разхождах се доста, с 24 коловоза ако не греша, основно подземно изпълнение. Но отвътре е олющена, леко мръсна, неподдържана. Отвън също няма хубава фасада. Наредих я на последно място сред гарите, които познавам, това са Росток, Берлин, Хамбург, Любек.
Обаче майтапа като питах за автобус за летището. То е на 20-ина километра от града щото. Не съм питал за информация в България и няма да изпадам в опити за сравнения.
На въпроса има ли друг автобус за летището освен “Еърпорт Експрес”, който е през час и струва нещо си, ми дадоха разпечатка с три възможни маршрута, два с прекачвания и един с експресния автобус. Готино.
Много красив жълт влак за S-Bahn из Дортмунд и околията. С автомат за билети на борда! Нямам думи.
Какво мога да напиша за Дортмунд. Има за символ един носорог, който до видяхме в различни разцветки из целия център и пред летището. Най ми хареса маскиран като зебра. Има снимка май.
Другото е една уличка, която зверски ми напомни за нещо във Варна, но така и не можахме да се сетим на кое място точно. Представлява нормално широка пешеходна улица с плочки, и две редици дръвчета разделящи улицата на три равни части по дължина. Мисля, че не го снимахме. Приятно си беше из Дортмунд. Много ме зарадва една катерушка в стил кораб, която пък ми напомни за катерушката “Ноев ковчег” в Любек, и смеха там покрай двете прасета на борда. Едното се водех аз.
В Минден видяхме само площада пред гарата, който беше на баир. Обаче във влака за Минден чухме една реплика, която остава в историята. Нормално е във влака да има интерком, по който машинистът да казва на коя гара се пристига, от коя стана на влака се слиза и че това е крайна спирка по маршрута. Обаче интонацията на следното изречение ни хвърли под седалките: “Bitte, steigen Sie alle AUS!” (на български би било: “Моля, всички ВЪН!”). Така натърти на “aus”, че се запитахме какво ли сме му направили на човека. Ако забравя да напиша за шпикера от влака Юлцен – Хамбург, някой да ми напомни.
Във влака за Ротенбург така невинно сме спали един връз друг, та кондуктора изобщо не ни събудил за проверка. Галина ми каза, че го мярнала. Аз хич не съм го усетил.
Не обърнахме внимание на Минден, защото плана беше да разгледаме Ротенбург.
Тук ще се отклоня зверски понеже се научих да обичам съвпаденията и да ги оценявам.
Когато планирах пътуването за на връщане изброих градовете, в които има прикачвания и попитах Галина да си избере три от тях за по-обстойно разглеждане. Тя предпочете Ротенбург пред Минден, била го чувала. Съгласих се. Прегледах в Гугъл и се оказа, че Ротенбург е два пъти по-малък от Минден и бил построен до замък от червена тухла, та за това се казвал така. Седмица по-късно правя упражнение по немски език за степенуване с по- и най-. И си умрях от кеф на едно от изреченията: “Ротенбург е най-красивия град в Германия”. Аз трябваше да съставя изречението “Е, не, но е един от най-красивите”. До тук добре. Ама на следващия ден ходих да си купя покана за Jahreabschlussfeier-а (големия купон на 12ти Дек. в Менсата) и на спирката на 6-ицата от “Нойер Маркт” към Менсата попадам на шумна групичка енергични пенсионери. Сигурно бяха подгряли с греяно вино от коледния панаир, който вероятно са разглеждали, защото пееха на неразбираем език. Един ме заговори, може би заради любопитната ми и радваща им се моя физиономия, и разбрах, че са шведи. И били от град Ротенбург, ама в Швеция. Настръхнах пак, щом го написах. А даже не го питал от кой град са.
Да ама той поне сграда за гара да имаше. Единственото подобие беше заключено в 3 часа следобед в събота. Забавлявахме се на един коловоз един час, докато дойде следващия влак за Хамбург, който за малко да изтървем. Предишния преднамерено пуснахме да си замине, понеже мислехме че ще разглеждаме града. Багажа ни тежеше доста и не се опитах да го влача. Сега се сещам, че в Дортмунд го заключихме и там се случи поредното чудо. На заминаване отключвам шкафчето и гледам от вътрешната стана на вратичката написано Rostock. В Дортмунд, на 600км от града ми, някой някога е написал Росток и аз съм си пъхнал багажа точно в това шкафче. Съвпадение? Може. Обяснете ми обаче, как може на 5см по в дясно със същия почерк да пише съществена част от скайп името на спътницата ми, чийто багаж е в шкафчето и чието скайп име е на български... Аз в съвпадения не вярвам от шести клас.
В Хамбург майтапи със шкафчета нямаше, но станаха други чудеса.
Липсата на гара в Ротенбург ни осигури час повече за разглеждане на Хамбург.
Точно две седмици по-късно разбирам, че в Германия има точно 6 града чието име се произнася Ротенбург. Два са Rotenburg (през един такъв минахме), два са Rothenburg (такъв е цитиран в упражнението, за което споменах) и трети два са Rottenburg (тези са в южна Германия близо до Мюнхен и Щутгарт). Купих си карта на Германия, ама след цялата одисея която предстои да доопиша, та от там знам за тези градове и къде са.
От картата на транспорта в Хамбург си харесахме един Стефан плац за разглеждане. Транспорта се състои поне от 4 S-Bahn-а, два U-Bahn-а и автобусна мрежа. Галина после коментира, че й изглеждало психиращо, но на мене закалката с Росток-ския транспорт, макар и скромен, ми помогна да мащабирам нещата и да се ориентирам бързо. И не чак толкова успешно. Оказа се, че U-Bahn-а, който хванахме няма да спре на Стефановия площад, макар да минава от там. Доколкото разбрах, спирал само в другата посока. Това го разбрахме по време на пътуването. Моментална промяна в плана: слизаме на предходната спирка и се насочваме към площада разглеждайки пеш. Излязохме на някакъв младежки площад (помня само че името на спирката започва с Jungs и продължава с още две думи, и всичко това слято в една дума, типично по немски). Имаше сергийки, виенско колелце, езеро с туристически корабчета, осветление (ние пристигнахме по тъмно там, към 5 следобед) и две кули на църкви. Взехме целия район на зиг-заг, по едни малки еднопосочни улички без трафик, с много паркирани коли и много коледно осветление. Общо взето попаднахме в стара част от града. Много приятно. Помня, че огладнях и предпочетохме да си купим храна от едно коледно пазарче. Вече казах че коледните пазари из Германия приличат на панаир с равно количество сергии за джуджурии и храна. Сладка, солена и печена. Предпочетох шишче от свинско пред шишче от пуешко ( ;-) ), изяде се и едно вурстче, а за десерт нещо топчесто, безформено, пържено, тестено, поръсено с едра пудра захар, страшно засищащо и вкусно.
Не съм бил във Венеция, ама в тази част на Хамбург имаше сгради които просто изникваха от водата на канал широк колкото голяма улица. С мостове през 50-ина метра. Някои осветени, други не чак толкова.
Въртяхме се между двете кули на църкви (ако кажа че са Мариен кирхе и Джакоби кирхе сигурно няма да излъжа, понеже такива има в 90% от градовете поито съм посещавал. Тези светии или са много големи или немците си нямат много) и часовниковата кула и по едно време решихме че може да се насочваме яваш-яваш към гарата. Къде сме. Еди къде си. И на къде отиваме. Ами към друга спирка на U-Bahn-а която от опит знаем че води към гарата. Тази е кръстена просто - кметството. Пък и ще минем по неизследвана част от града. И се оказва че пред подлеза за U-Bahn-а се намира Europa Passage. Сграда проектирана от любим на Галина архитект (или дизайнер, простете за невежеството), за която тя е писала. И естествено не я е посещавала до сега. И ей така, без карта и без маршрут се озоваваме пред нея.
Мерси за съвпаденията нали!
Щастливи и уморени стигнахме в Росток и до квартирата.
През целия ден климата беше чудесен, докато беше светло беше направо слънчево, а и вечерта беше приятно. Почти три часа пеш из Хамбург, а не помня да ни е станало студено. По-нататък пак ще го споменавам, но все пак – цяла седмица климат по поръчка. След като Галина отлетя за София нуждата от контрол над времето отпадна и същата вечер в Росток валеше леко. Днес вали тихо снежец и има три пръста покривка.
Аз спирам с писането за днес, а утре вечер се надявам да отделя време да спомена следващите места, на които се отчетохме.
Малко да се отчета и за тази вечер. Навън вали снежец и натрупва. Снежна приказка бе Росток днес, 05.01.2009. Има и снимки в Пикаса.
В неделята се наспахме, закусихме и се почудихме какви да ги вършим. Айде до Любек. Историята е следната. Нали веднъж вече годих там средата на ноември. И Галина много се зарадвала понеже е чела и писала за история свързана с Мариен кирхе в града. И сега се вдигнахме с влака от 13ч и айде в града. Погледахме го от кулата на Петри кирхе, а аз съжалих че има още 20 минути до залеза. Ама пак беше красиво от горе. И студено естествено. Стигнахме и до Мариен кирхе и се оказа, че това била църквата с страшните за мене кръстове в нея. И след има-няма десет минути ни помолиха да излезем че ще заключват за днес. Беше станало 16ч. Пак като имахме късмет да влезем.
Сега се сетих за нещото с което запомних Любек. В стария град уличките са под всякакви наклони една спрямо друга, павирани с едри павета, и самите улици са много неравни, по ниски към тротоарите и изпъкнали в средата. Всичко това да се чете като красиво, защото е такова. Оставих Галина да избира маршрута и все пак минахме през всички съществени местна, които бях посетил първия път и за които и бях разказвал. Най-вече катерушката “Ноев ковчег” и магазина със квадратните и паралелепипедални (егаси думата) свещи. Ходихме по малки улички по тъмно и беше чудесно. Минахме покрай едно площадче с неголямо виенско колело и други увеселения и аз предпочетох да минем през него вместо зад него. Да мярнем какво има и да продължим. Това беше и магията на деня. Оказа се, че там имаше четири понита, а аз разбрах че конете били любимите й животни. И без да подозирам съм купил коледен подарък свързан с кончета. Ние си помним колко се зарадвах.
Май това беше всичко от Любек. Мариен кирхе беше следващата сграда, за която Галина е писала и й се отдаде да я посети.
Макар да не е част от пътеписа, да кажа как мина понеделника. В квартирата, в правене на неповторимите палачинки. Вечерта си изяснихме отношенията за в близкото бъдеще и огледахме нета планирайки как да посетим Дания. За Гедзер ще пиша на следващото включване.
12-ти Януари, доста мина докато ме хване вдъхновението. Обаче почвам да усещам смисъла на играта, прави каквото ти се прави. Нямах желание да пиша по тази тема 4-5 дни. И ето че на курса по немски днес ни дадоха домашно “опишете един ден в Росток”. Ама по-поетично така го опишете. Уха, аз съм. Сега ми се разказва зверски. После ще хвана българската версия и ще превеждам като замаян два дни. Да не се чудите защо изведнъж съм почнал да описвам картинно (ако успея). Тъкмо ново упражнение и за мен като писач. Скоро ми се включи и съотборника с апел да си прибера малко косата, или поне снимката в скайп, и да зарязвам компютрите и да съм почвал да пиша. Швим.
Гедзер. Какво открихме в нета? Че има улица “Принцеса Александрине”. И църква. И руини на замък извън града. Че се стига с ферибот който тръгва на два часа. Че ферибота струва 3 евро за пешеходец във всяка посока (билет за автобус в Росток е около евро и 50). И че столицата на Дания на датски се нарича Кьобенхавн. Мярнахме и нещо за близък град Гедсби. Напомня на филм “Великият Гедзби”. И така.
Харесахме си ферибота в 11 часа, станахме на другата сутрин и заведох Галина във Варнемюнде. Понеже знам че там има ферибот за източната половина на Росток. Ако не съм казал, време е да уточня, че стария град и центъра на Росток за ситуирани на върха на залив, или канал, както го наричам аз, врязан на 15-20 километра във сушата, широк вероятно километър. Моя квартал, Лютен Кляйн ( ;-) ‘я’ за по-меко ‘л’) е от западната страна на канала, който пък е ориентиран в посока север-юг, и е по нормала (да се чете напречен) на бреговата ивица на Германия със Балтийско море. С такава убеденост го описах, сякаш съм отворил картата пред мене. Не съм, може и да съм излъгал малко, но в общи линии е така.
Та за ферибота. Има един, който свързва източната и западната части на Росток в началото на канала. Доколкото знам има и втори две трети навътре. По средата има и тунел. Очаквайте включване с подробности за тунела малко по-късно.
Та има ферибот във Варнемюнде. И сме там в 10:20. Опитахме се от ЖП гарата (понеже пристигнахме с S-Bahn-а естествено) да тръгнем на изток. Една табела до прелез през релсите ни помоли да не минаваме и ние като културни европейци се съгласихме. Полутахме се из един паркинг и накрая се върнахме до гарата. Тръгнахме към един мост през втори по-малък канал. Разходихме се по източната страна на каналчето, покрай много продавачи на риба. Галина щеше да откачи от миризмата. По-късно разбрах, че по-правилно било – от аромата. Не познавам друг, за който аромата на риба да е по-съблазнителен. Не намерихме път към пристанището, понеже улицата е задънена, и се върнахме. Едно информационно табло ни привлече погледа. Попитахме го как да стигнем до ферибота. То ни показа едно пристанище, обаче у мен се зароди смътно съмнение, че нещо не е наред. От пристанище във Варнемюнде със прекъсвана синя линийка беше означен маршрута на ферибот. И тази прекъсвана синя линийка се пресича по средата от друга прекъсвана синя линия с надпис ‘Rostock - Gedser’. “Някой да е проверявал снощи от къде тръгва ферибота?”. Мълчание. Какво ще правим. Да питаме за тукашното пристанище. Едно момче не знаеше. После Галина пита двойка на средна възраст. “Как да стигнем до ферибота за Гедзер” май е попитала, не стоях до нея. “О, много сте се заблудили!” (“Ihr seid total verkehrt”). А на къде е местното пристанище иначе? През един подлез на гарата. Върнахме се на гарата, почнахме да мислим, и понеже беше много студено да се мисли, казах да влезем в S-Bahn-а и да видим какво ще измислим преди да е тръгнал.
Както знаете, от къщи винаги излизам с раницата. В нея има храна и вода за ден (в случая за половин понеже сме двама), портфейл, лични документи, билет за цялата транспортна мрежа на Росток за шест месеца, схематична карта на транспортната мрежа и най-важното - карта на Росток и околностите. Както и на половината област, което обаче е маловажно. Има и друго, но не е релевантно към историята и ще го пропусна. Та отворих картата и разбрахме, горе-долу, от къде тръгва ферибота за Гедзер.
Нали обещах нещо за един тунел.
Преди време реших да разгледам по-обстойно схематичната карта на транспорта в Росток и забелязах как една линия цепи през канала. Викам си егати готиния автобус, трябва да повозим с Галина на такъв. На 13 декември сутринта питах българите за тази линия (след Големия купон в Менсата, не се чудете как помня дати. Мога да ви кажа, че беше малко след 2 часа през ноща, понеже изтървахме автобуса от 13:25 на Паркщрасе и ходихме пеш 5 спирки, за да не умрем от студ) и те ми казаха че автобуса се качвал на ферибот. 100% се зарибих да го ползваме. (а на мен стрелките на клавиатурата ми откачиха, лявата мести курсора надясно и отратно. Аха само за този абзац. Какъв шорткът съм обадил със контрол и стрелка без да искам, не ми е ясно. Не знам, и рулера се беше обърнал от дясно на ляво само за този абзац, спасих се чрез копи-пейст и “остави само текста (че форматирането си е таковало фара)”)
Така. Оказа се, че парахода тръгва от пристанище, което се намира от другата страна на канала. Точно срещу Лютен Кляйн. Щем не щем ще хванем 45 или 49 които минават през канала. Нещата пак се наредиха по чудесен начин, въпреки опитите ми за планове. Пък и сега си давам сметка, че не ни остана време за самоцелни пътувания с автобус който то просто минава през канала, без да ни е нужна дестинация.
Е автобуса го дава през 45 минути днес, и има трийсет до следващия, ама ние се разходихме из околността на спирката, хапнахме и от една карта на квартала си харесахме туристически маршрут за разходкане из гора, понеже бъдещата ми сестра изяви такова желание. Хванахме автобуса и се изненадах че не се качва на ферибот а минава през тунел под канала. Изненадата не бе пълна понеже картата на града ми подшушна нещо такова. След две спирки слязохме и се оказа, че сме аха-аха до сградата която ни трябва. И там убихме 45 минути, този път в добре отоплена чакалня. Да се оплача от немските ЖП гари. Нямат чакални каквито очаквах. Ако имаш да чакаш за влак повече от 30 минути и не ти се влиза в кафене, можеш да си имаш сериозни проблеми. Много течение. Рядко може да намериш място със завет. На летището беше малко по-добре. Все пак самолетите не минават през самото летище. Имаме снимка на едно табло за ферибота. Свободен цитат-интерпретация от плаката: “Ако попаднете в Гедзер, вземете си автобус за Никьобинк. Ако няма автобуси вземете си такси за около 50 евро”. Егаси, как го блокираха градчето. Много се смяхме, а после се зачудихме и накъде сме тръгнали. Ама както и да е. Взехме си двупосочни билети с връщане в същия ден и разбрахме че обратен ферибот има в 17 и в 21 часа. Този от 19 часа отпада. Стана ни ясно че ще си тръгнем в 5 часа от Дания.
Ей на това му викам свободно движение на хора, стоки и услуги. Билетите ги показахме само на шофьора на автобуса, който ни откара от чакалнята до ферибота (сигурно има 2 км разстояние). После нито във самия ферибот, нито при качването за връщане във ферибота, нито във автобуса обратно до чакалнята. За лични документи да споменавам ли? И да искам, няма какво. Това му била кирията на европейския съюз: до Дания можеш да отидеш, както от Галата, да речем, до Владиславово. И времето е толкова. Час и трийсет е плаването.
Като слязохме 5 минути се лутахме из пристанището и накрая проследихме една двойка младежи до изхода. Е, то е направено доста удобно за потребителя (да се чете юзър-френдли), с жълта линия със стъпчици и надписи ‘Rostock’ и ‘Centrum’. Сега се сещам, че се запознахме и с основи на датския език. Нещо като немски със словореда на английския. Тръгвам да търся дали съм си прибрал някой флайер (листовка, почнах да уважавам българските думички след като понаучих три-четири чужди езика) от тогава. Отказах се да търся в зародиш. Спомних си че не взехме нито една листовка. Все пак потърсих из квартирата, няма. Нищо, сега ще изкопая пример от снимката на таблото.
“Rostock Faergehavn
Du kan tage de offentlige transportmidler (bus eller S-tog) til Rostock (ca. 30-40 min.), naermere oplysninger: RSAG Tlf: +49 381 802 1900”
Който разбрал нещо, разбрал. Ама е готино. След английски и немски и датския почва да става ясен когато е написан и ти е известна темата на писаното. Имаше на борда на ферибота една брошура за нещо средновековно, със рицарски турнири и т.н. Отделно на борда чухме и как може да звучи датския език. Това което си спомням, е че сякаш се говори с отворена уста, основно с устни оформени за буквата ‘О’ независимо какво точно произнасяш. Също така с меко ‘л’. И като цяло много по-мек език от немския. Минали са почти две седмици от тогава, и се надявам спомените ми да са близки до оригинала.
Интересно, лафа че пътя е по-интересен и по-важен от целта май се оказва верен. Особено за тази история. Сега ще взема малко почивка, че се уморих да пиша, и после ще продължа да пиша са самия Гедзер, но си давам сметка как два часа пиша как сме стигнали до там. А Галина сега се хили и си казва, че няма какво толкова да напиша за Гедзер. Стана ли от земята? Така. Сега като станеш за втори път, да ти кажа че все ще намеря какво да напиша. За сега обаче малко почивка.
Почивката стана два дена. Сега ще се опитам наистина картинно да разкажа за посещението ни на Варнемюнде. Просто ми трябва в момента за домашното по немски (не искам да си мисля, че ще трябва да си превеждам глупостите щото ще се откажа да пиша...).
И така, 2-ри януари, ден последен в Росток и сме твърдо решени да разгледаме Варнемюнде както му се полага. На първото посещение разгледахме един паркинг и улица по която се продаваше риба, както казах вече, доста съблазнителна за спътницата ми. На второто разгледахме търговска улица на отсрещната страна на канала. Отбихме се в един магазин за шоколад, втората страст на Галина, и купихме подаръци за познатите й. По улицата се придаваха разни неща, но най-интересни ми бяха едни устройства за открит огън. Нали знаете как скитниците палят кошчета и се греят на огъня. Неща с подобна цел имаше доста на често по улицата, за клиентите на сергиите за бързо хранене. Представлява апарат 30х30см, висок два метра. На метър над земята става пирамидален и надлъжно по средата на пирамидата има прозрачен стъклен цилиндър. В цилиндъра – жив пламък. Не съм проверявал колко топли, но естетически, а и пиромански, е много красиво, особено на тъмно. Прилича малко на свещ с гигантски пламък. По уличката също така имаше много и разнообразни ресторантчета. Другото което ми направи впечатление бяха обявите за стаи под наем. С Галина взехме решение, че когато някой реши да дойде на почивка във Росток, трябва да отседне в такава стаичка с изглед към главната уличка и към канала. Както казах, на първи вече беше станало тъмно и студено, и след като обиколихме около църквата се прибрахме. За тази църква искам да кажа, че ми направи впечатление не-зелено-оцветената кула и часовника на фасадата. Както и едно коледно украшение над заключената входна врата, представляващо звезда, с множество лъчи вписани в невидима сфера, изработени като тънки и дълги четиристенни пирамиди. Тази звезда беше изработена от жълт матов материал и осветеше топло в тъмнината. (ех че ги редя ама...)
Та на втори януари по обед се грабнахме да отделим целия следобед на прекрасния квартал Варнемюнде. Май не мога да опиша типичните немски къщенца, изпълнени във светли тонове, с един етаж и таванско помещение. Оказа се, че изглеждат малки но са дълги в дълбочина. По този начин към улицата гледа само стената на входната врата. Останалите три вертикални стени не се виждат понеже гледат към съседите. И къщите да опрени гръб в гръб, така се задната част на всяка къща е срещу задницата на друга къща. Така между две улички се събират два реда къщички. Понякога по средата на такива дълги улици има тесни дълги пресечки които гордо разполагат със собствено име, макар лесно да могат да се съберат на снимка от пешеходец. И тук немския ред си казва думата и такива улички се наричат “Квeрщрасе I” до “Квeрщрасе IV” примерно. (Жива да не бях както се казва в песента, ‘Квер’ значело пресечка. Нямам думи.) Докато съм на тема кварталоустройство да спомена култовия надпис с готически шрифт на фасадата на една къща: “Боже опази тази къща от пожар, наводнение и градоустройствени планове”.
Ни в клин ни в ръкав искам да се допълня с ‘стайчето’. На една улица в стария град даваха стайче под наем. Ама така си го пишеше: Stübchen.
Плажа на Варнемюнде. Ивица широка колкото южния плаж във Варна, и дълга два три километра, не знам. Там имаше най-лудата детска катерушка която съм виждал. Така като гледам снимката мога да я опиша като три мачти паднали една връз друга, взаимно подпиращи се във форма, отново, на пирамида. Има още няколко пръчки които могат да минат за реи, макар да не са напречни на мачтите. И много мрежи и въжета. Естествено това е такелаж. Радващото е че ако някое дете се опита да падне от някое ниво на мрежите, ще падне или на друго ниво, или на пясък. Какво друго имам да разкажа за там. Изумих се че в Росток има две улици наречени Паркщрасе. Едната е до езиковия център и вече съм я споменавал. Оказа се, че има и втора във Варнемюнде. В азбучника на улиците са разграничени така: Паркщрасе (в центъра) и Паркщрасе (във Варнемюнде). Немска история. Мисля че вече казах че тук за сефте видях улица да се пресича със себе си. Къде живееш? На ъгъла на Мюлнер щрасе. На ъгъла с коя? С Мюлнер щрасе! Няма такива.
Обаче Паркщрасето от центъра ако има как, нека се разходи до Паркщрасето във Варнемюнде и да види какво значи Паркщрасе. Макар и голи дървета и храсти през зимата, улицата не се виждаше, когато тръгнеш по пътеката между дърветата. А двете са еднакво широки, има няма петдесет метра. Спомням си че видях едно игрище за футбол, 8 на 20 метра с две врати от метални винкели с квадратно сечение и подобни винкели оформящи мрежата на всяка от вратите. Отделно зад всяка врата имаше висока метална мрежа, за да не бяга топката много далеч. Това игрище ме върна в спомените от детството и юношеството, когато се занимавахме да си правим врати от клони и веднъж дори ляхме цимент за основа на един кол. Изкара няколко месеца той впрочем.
Сега там където играхме мач на поляните до блока има пункт за скрап, бензиностанция и хотел, в този ред.
Какво друго за Варнемюнде? Хапнахме печени сандвичи в една пекарна, намираща се до ресторант оформен като мелница. Съвпадението на деня е как си уцелихме правилните сандвичи само наглед, без да знаем какво има вътре. Просто не личеше под доматите и кашкавала какво месо ще има отдолу. А картончето с цената и съдържанието беше общо и за двата вида. На Галина се падна нещо с рибка, а на мен нещо със шницел. И двете положени на разрязано кръгло хлебче, покрити с сос домати на шайби и кашкавал. Не мога да го обясня по-вкусно, но топло и препечено е супер. И като европейци ги ядохме на маса, с нож и вилица, метални при това. А пекарната избрахме по излъчването, по глада си и по това, че такъв модел не бях срещал до сега. Има из Росток няколко вериги пекарни, но тази не беше от тях. Даже си нямаше салфетки със собствено лого. И имаше много мила продавачка. Даже стигнах до извода че сигурно заведението е нейно, по ентусиазма с който работеше. А вътре три-четири витрини с храни и три масички с по четири столчета. Абе идилия.
Обиколихме квартала на кръг, видяхме че има и модерна част със блокове, която макар доста по-скучна от старата част, пак е по-хубава от много места които съм посещавал. След като бях, макар и за кратко, и във старата част на Росток, мога смело да кажа че Варнемюнде е най-хубавата част на града. А дали не се води и отделно населено място не знам. Не мисля, че е така обаче. Имам теория че в миналото по-смелите немци са си направили селище на брега на Балтийско море, за да направят сечено с търговията, спирайки корабите по-рано по канала, на другите, основали по-рано Росток, установили се на завет в дъното на залива. Но дали е така, не съм проверявал. Мисля да живея в заблуда и неведение по въпроса. Така ми е по-добре, а и звучи по-романтично и която и да е истина...
Е, добре, е две страници се събраха, мисля да спирам за днес. Сега почвам да подбирам изречения, да ги опростявам, и да превеждам на немски. Това моето просто е непреводимо с настоящите ми познания по немски. Тема на образователна статия ще бъде словоред и подчинени изречения на немски. Но до тогава има много време.
сряда, май 20, 2009
четвъртък, май 07, 2009
Vision Board
Ето с какво си покрих лошо боядисаната врата:
"Внимавай какво си пожелаваш, може и да се сбъдне..."
"Внимавай какво си пожелаваш, може и да се сбъдне..."
понеделник, април 06, 2009
Защо се прибирам в крайна сметка
Тъкмо си стегнах багажа, сега е девет и половина вечерта в неделя, утре след работа ще пътувам цяла нощ и във вторник сутринта ми е самолета. От днес мога да се похваля, че съм правил Стълб, играл съм формата и съм разцъквал волей в парка зад двореца в Карлсруе. Не е малко, не е много. След малко ще се опитам да кажа какво стана тука последните дни, ама сега да кажа малко за града и хората. Града е по-натоварен, по-оживен и по-различен от Росток. Само от градския транспорт ми се взема акъла. На кръстовищата за всяка посока на движение на колите има отделни светофари за пешеходците. Ясно ми е, че не се изказвам ясно но не ми се влиза в подробности сега, питайте после ще разяснявам. Докато съм на тема транспорт, нека да преразкажа какво прочетох в Уикипедиа. Трамваите, S-Bahn-а и нормалните влакове могат да се движат по едни и същи ЖП-линии из града. Това се нарича “модел на Карлсруе” и е изкопирано в още десетина града в света. Аз в града влак не видях, ама ми е достатъчно странно S-Bahn-а да ми спира до офиса.
За хората. Много интернационални. Страшно много испанска реч чувам докато се разхождам. Има и не малко руснаци. Чух и румънци, и французи. Докато се разхождах из университета чух и български. Три момичета тъкмо се разделяха. Има и немци ама не са много. Днес играх в парка с немски метали, в петък хвърлях фризби с испано-говорящи: бразилец, французойка, немец, имаше и испанец даже.
А каква пролет е тука...
След като Феликс ме взе от гарата във вторник, коментирахме времето. Оказа се че пак съм го оправил, миналата седмица било кофти, ама от понеделника в който се свързах с тях почнало да се оправя. Ако не живеех толкова близо до улица, щях да спя на открехнат прозорец. На Мьолнер щрасе колко спокойно и тихо беше...
Сега да мина на същественото. Може да съм публикувал, може и да не съм но да кажа на кратко. Роланд ме канеше като практикант във фирмата. Аз му уточних, че през април няма да имам студентски права. Той ми каза, че тогава ще пишем в договора ‘временен работник’ (‘Aushilfe’). Бях му намекнал нещо за парите които ми предлагат че едва ли ще ми стигнат за жилище, храна и транспорт.
И до там.
После одисеята с пансиона и ей ме на, в сряда към 11ч успешно стигнал до офиса им. Обсъдихме с кого ще ходя по институции и до кои точно и отидохме двамата с Роланд, в конферентната зала да си приказваме. Разбрахме се, че мога да остана до 20 юни, че ще работя това което съм работил и преди в България, че може даже да се науча да поставям задачи в Jira-та за другите разработчици по проекта и т.н.
Нормално работно време.
След като изяснихме това за няколко минути повдигнах въпроса за плащането. Той ми каза, че е валидно онова което сме си писали в имейлите. Заплащане като на стажант, или студент, който работи не много часове в седмицата, между ученето.
Теглих си една на ум и почнах да се аргументирам как това което ми предлагат не може да ми покрие само пансиона ако остана в него. А, да, сам ще си плащам жилището.
Отделно, че имам опит по проекта и със самата фирма. Май че имам и още някое достойнство ама не помня какво му казах още. И заявих една трикратно по-висока цифра.
Той пък ми изкара вода от кладенците с икономическата криза, и за това че съм се изтърсил ненадейно, и че това е последното ясно заявено число в кореспонденцията ни.
Факт е, че забравих да им пиша точна дата на пристигане ама от края на януари си говорим за началото на април.
И той ми каза че ме разбирал, че бих искал много пари.
А, не, изпротестирах, тука съм да правя опит, не пари. Ама искам да мога да оцелея и да мога да си купя билет за самолета за България. И смъкнах на двукратно по-висока сума от тази в имейлите, наистина толкова колкото да изкарам човешки три месеца.
Ами ще питам и ще ти кажа щом имам отговор.
И ние с Йорг се грабнахме към кметството и към агенцията за работа. От тази агенция разбрах, че ми трябва и някаква диплома, за да мога да получа разрешение за работа. Аз нямам почти нищо. Това което измислихме на прима-виста, е че мога да поискам два факса от Росток с резултатите ми от магистратурата до момента и с отличния (!) резултат от дипломната ми работа разработена там. В рамките на дни само това. Иначе дипломите ми са на български и докато се преведат, и да се изпратят...
Пък и в България все още съм студент. Драснах аз два имейла, до Андреас и до Еразмус отговорничката за преведената ми академична справка с която кандидатствах.
Почнах да се чувствам неподготвен за това на което се натресох обаче. Отвътре взе да ме обзема страх и взе да ми се връща. И така почти цял ден. Даже проверих за скорошни полети.
Преди месеци четох една книжка със слаба, според мен, история и много силни послания. Там главния герой попада в окупирания от китайците Тибет, и след втория ден почва постоянно да го избива на връщане. Докато си четях на спокойствие в студентската квартира в Росток, изобщо не можах да му вляза в положението, и се чудех защо действа и мисли по начина по който е описано.
Е, тази сряда за се чувствах точно така както беше описано в ‘Търсенето на Шамбала’. Успях да се взема в ръце и да започна да мисля положително чак към седем вечерта.
На другия ден отидох в офиса на време. Роланд ми каза, че трябва да си поговорим след няколко минути. С две думи, офертата им си остава онзи дето едва би ми покрила квартирата, а аз бих имал задълженията на пълноправен служител. Благодарих му за всичко което направиха през последните два дни за мен, казах му че съм си платил за пансиона до понеделник и попитах мога ли да идвам в офиса за да вляза в час с проекта, докато си чакам самолета, билет за който щях да си купя след няколко минути. Да можеш. Почнах да чета спецификацията след обед, понеже преди обеда го използвах за да си приключа делата в Германия.
А, и най важното, казах му, че напълно ги разбирам и съзнавам колко нетактично съм постъпил и как е трябвало предварително да поставя всичко ясно.
И така.
За собственика на пансиона и ценоразписа му не ми се разказва много, но ако трябва да останете за 3-4 дни в Карлсруе, пансион “Зебра” до зоопарка, няма да ви се стори ужасен. Стига на горния етаж да няма празнуващи студенти.
Време е да си лягам, че утре ще почвам да си мъкна куфарите от 8:30 сутринта.
Хайде сега да си поиграя по нервите на майка си.
Още малко всъщност, щото тя сега си повтаря “нали му казах”.
Ще хвана влак в десет вечерта, ще сменя четири влака и в 5:20 сутринта ще съм на няколко километра от летището до Дортмунд. От там, автобусче, летище, кантарче, самолетче и Галинка, в този ред.
И ако някой ме мисли, нека да си помисли за първия вариант който си съчиних като се канех да си купя билет за влак. Пристигам десет вечерта до Дортмунд, хващам си автобуса и стоя до 6 сутринта на топло в летището.
Звучи ли ви?
И на мен ми звучеше.
И добре че имаше не повече от 25 души на опашката за билети на гарата, та се усетих че летището може и да има навика да затваря. Отказах се от опашката и за 20 минути успях да се свържа с Дортмунд.
Знам от някъде много як лаф за “денонощно” на немски – “rund um die Uhr” (‘в кръг около часовника’). Мисля, че го знам от реклама.
Ами, не. Затваря от полунощ до три сутринта. Благодарих си на подсъзнанието и на опашката в гарата и се върнах да чакам пак. Казах, че искам да пристигна когато тръгват първите автобуси и ми предложиха всичко на всичко две оферти. Едната гласеше, чакане на централна ЖП гара Дортмунд от полунощ до 5 сутринта. Благодарих, казах и че познавам гара Дортмунд и тя не е най-приятното място за престой и взех другата оферта в която повечето време се прекарва из влаците. Има един час чакане на една гара ама ще го изкарам.
Та така, мамо, спи спокойно ида си, в София ще ме посрещнат.
da utocnnq che im blagodarq iskreno, i che stana gotin turizym.
За хората. Много интернационални. Страшно много испанска реч чувам докато се разхождам. Има и не малко руснаци. Чух и румънци, и французи. Докато се разхождах из университета чух и български. Три момичета тъкмо се разделяха. Има и немци ама не са много. Днес играх в парка с немски метали, в петък хвърлях фризби с испано-говорящи: бразилец, французойка, немец, имаше и испанец даже.
А каква пролет е тука...
След като Феликс ме взе от гарата във вторник, коментирахме времето. Оказа се че пак съм го оправил, миналата седмица било кофти, ама от понеделника в който се свързах с тях почнало да се оправя. Ако не живеех толкова близо до улица, щях да спя на открехнат прозорец. На Мьолнер щрасе колко спокойно и тихо беше...
Сега да мина на същественото. Може да съм публикувал, може и да не съм но да кажа на кратко. Роланд ме канеше като практикант във фирмата. Аз му уточних, че през април няма да имам студентски права. Той ми каза, че тогава ще пишем в договора ‘временен работник’ (‘Aushilfe’). Бях му намекнал нещо за парите които ми предлагат че едва ли ще ми стигнат за жилище, храна и транспорт.
И до там.
После одисеята с пансиона и ей ме на, в сряда към 11ч успешно стигнал до офиса им. Обсъдихме с кого ще ходя по институции и до кои точно и отидохме двамата с Роланд, в конферентната зала да си приказваме. Разбрахме се, че мога да остана до 20 юни, че ще работя това което съм работил и преди в България, че може даже да се науча да поставям задачи в Jira-та за другите разработчици по проекта и т.н.
Нормално работно време.
След като изяснихме това за няколко минути повдигнах въпроса за плащането. Той ми каза, че е валидно онова което сме си писали в имейлите. Заплащане като на стажант, или студент, който работи не много часове в седмицата, между ученето.
Теглих си една на ум и почнах да се аргументирам как това което ми предлагат не може да ми покрие само пансиона ако остана в него. А, да, сам ще си плащам жилището.
Отделно, че имам опит по проекта и със самата фирма. Май че имам и още някое достойнство ама не помня какво му казах още. И заявих една трикратно по-висока цифра.
Той пък ми изкара вода от кладенците с икономическата криза, и за това че съм се изтърсил ненадейно, и че това е последното ясно заявено число в кореспонденцията ни.
Факт е, че забравих да им пиша точна дата на пристигане ама от края на януари си говорим за началото на април.
И той ми каза че ме разбирал, че бих искал много пари.
А, не, изпротестирах, тука съм да правя опит, не пари. Ама искам да мога да оцелея и да мога да си купя билет за самолета за България. И смъкнах на двукратно по-висока сума от тази в имейлите, наистина толкова колкото да изкарам човешки три месеца.
Ами ще питам и ще ти кажа щом имам отговор.
И ние с Йорг се грабнахме към кметството и към агенцията за работа. От тази агенция разбрах, че ми трябва и някаква диплома, за да мога да получа разрешение за работа. Аз нямам почти нищо. Това което измислихме на прима-виста, е че мога да поискам два факса от Росток с резултатите ми от магистратурата до момента и с отличния (!) резултат от дипломната ми работа разработена там. В рамките на дни само това. Иначе дипломите ми са на български и докато се преведат, и да се изпратят...
Пък и в България все още съм студент. Драснах аз два имейла, до Андреас и до Еразмус отговорничката за преведената ми академична справка с която кандидатствах.
Почнах да се чувствам неподготвен за това на което се натресох обаче. Отвътре взе да ме обзема страх и взе да ми се връща. И така почти цял ден. Даже проверих за скорошни полети.
Преди месеци четох една книжка със слаба, според мен, история и много силни послания. Там главния герой попада в окупирания от китайците Тибет, и след втория ден почва постоянно да го избива на връщане. Докато си четях на спокойствие в студентската квартира в Росток, изобщо не можах да му вляза в положението, и се чудех защо действа и мисли по начина по който е описано.
Е, тази сряда за се чувствах точно така както беше описано в ‘Търсенето на Шамбала’. Успях да се взема в ръце и да започна да мисля положително чак към седем вечерта.
На другия ден отидох в офиса на време. Роланд ми каза, че трябва да си поговорим след няколко минути. С две думи, офертата им си остава онзи дето едва би ми покрила квартирата, а аз бих имал задълженията на пълноправен служител. Благодарих му за всичко което направиха през последните два дни за мен, казах му че съм си платил за пансиона до понеделник и попитах мога ли да идвам в офиса за да вляза в час с проекта, докато си чакам самолета, билет за който щях да си купя след няколко минути. Да можеш. Почнах да чета спецификацията след обед, понеже преди обеда го използвах за да си приключа делата в Германия.
А, и най важното, казах му, че напълно ги разбирам и съзнавам колко нетактично съм постъпил и как е трябвало предварително да поставя всичко ясно.
И така.
За собственика на пансиона и ценоразписа му не ми се разказва много, но ако трябва да останете за 3-4 дни в Карлсруе, пансион “Зебра” до зоопарка, няма да ви се стори ужасен. Стига на горния етаж да няма празнуващи студенти.
Време е да си лягам, че утре ще почвам да си мъкна куфарите от 8:30 сутринта.
Хайде сега да си поиграя по нервите на майка си.
Още малко всъщност, щото тя сега си повтаря “нали му казах”.
Ще хвана влак в десет вечерта, ще сменя четири влака и в 5:20 сутринта ще съм на няколко километра от летището до Дортмунд. От там, автобусче, летище, кантарче, самолетче и Галинка, в този ред.
И ако някой ме мисли, нека да си помисли за първия вариант който си съчиних като се канех да си купя билет за влак. Пристигам десет вечерта до Дортмунд, хващам си автобуса и стоя до 6 сутринта на топло в летището.
Звучи ли ви?
И на мен ми звучеше.
И добре че имаше не повече от 25 души на опашката за билети на гарата, та се усетих че летището може и да има навика да затваря. Отказах се от опашката и за 20 минути успях да се свържа с Дортмунд.
Знам от някъде много як лаф за “денонощно” на немски – “rund um die Uhr” (‘в кръг около часовника’). Мисля, че го знам от реклама.
Ами, не. Затваря от полунощ до три сутринта. Благодарих си на подсъзнанието и на опашката в гарата и се върнах да чакам пак. Казах, че искам да пристигна когато тръгват първите автобуси и ми предложиха всичко на всичко две оферти. Едната гласеше, чакане на централна ЖП гара Дортмунд от полунощ до 5 сутринта. Благодарих, казах и че познавам гара Дортмунд и тя не е най-приятното място за престой и взех другата оферта в която повечето време се прекарва из влаците. Има един час чакане на една гара ама ще го изкарам.
Та така, мамо, спи спокойно ида си, в София ще ме посрещнат.
da utocnnq che im blagodarq iskreno, i che stana gotin turizym.
Пътят до Карлсруе
Аз във влака какво си мислех, че ще пиша по-нататък, то какво излезе.
По някое време през януари се наканих да подпитам Роланд за предложението му от август. Писах му email на немски и получих отговор на втори февруари, след изпита си по немски, успешно издържан с 4-ка по немската система (3ка на релси по българската).
Имаше нещо за казване за този изпит.
С няколко думи, щото повече не си спомням, мина месец откакто си гледах резултата, имам 52% от точките. Четене и слушане са ми над 66%, граматиката и писането ми смъкват резултата надолу. Даже си направих сметка, че без последната задача, писане на писмо от 10 изречения на тема “Обясни на приятел как да разгледа родния ти град”, щях да имам 62%, кажи речи. Но здраве да е, поне знам коя област ми е слаба, а именно изразяването на немски.
Интересно беше, че задачата по четене беше да се подредят 7 абзаца по логиката на нормален текст. А текста разказваше за Шлиман, откривателя на Троя. Не знаех, че този човек е почнал от нищото, научил е около 30 чужди езика (не се шегувам, и се надявам паметта ми да не ми прави шега, четох текста течно преди два месеца, но знам че е някакво немислимо число), оженил се за богата рускиня и се заловил с мечтата си, археология по разказите на Омир.
Аз като един начинаещ полиглот само мога да се надъхвам и да уча.
Да се върнем на Роланд.
[censored]
Разбрахме се, че искам да съм на стаж и че мога да мога да стоя около два месеца. Проверих си в университета и ме успокоиха, че мога да се прибера чак за защитите през юли.
Странна статия се поучава. Май не искам това което писах до сега и това което се каня да разкажа тепърва да е стои отворено в нета...
И сега пък ми мина мерака да разказвам...
Добре, де!
По нататък получих писмо че дори при успешен стаж не могат да ми предложат постоянно място във фирмата, поради икономическата криза. [censored]
Отговорих че това за постоянното работно място не ми е проблем. Казах също че ме притесняват парите, дали за достатъчни за квартира, храна и транспорт.
Малко по-късно дойде 3ти март. В Росток това беше по-скоро рождения ден на Борислав, отколкото нещо друго. Обаче там си поговорих с Катерина и Реджеб и те ми казаха следното. държавата праща на фирмата, за това че взима студент на стаж. [censored]. И така.
Уточних на Роланд, че в след края на март няма да имам студентски права и попитах дали това е проблем.
Няма проблем, пишем те като aushilfe в договора и готово. Преведох си думичката като “временен работник” и си рекох добре. Взех си билет за влака и попитах Андреас как мога да си намеря квартира в друг град в Германия. Той ми препоръча immoscout.com. Намерих адреса на Пи-консулт в нета, прерових сайта и след 30 минути вече се бях спрял на стаичка. Преди да се свържа с хората обаче, реших да попитам Феликс, проджект мениджъра ми от по-рано, по скайп дали на този точно адрес са работните места на фирмата. Там били. Ама се оказа, че стаята която съм избрал трябва да се платят едни 600 евро ей-така при нанасянето. И отделно вече месечни наеми.
Попитах не е ли винаги така с жилищата. Той ми каза че когато човек не може да търси, е така. И ми каза че ще разпита за жилище.
Тъкмо прерових скайп историята. Оказа се, че съм си купил билета за Карлсруе, търсил съм жилище и съм провел разговора с Феликс в петък, 13-ти март...
Няколко дни по-късно пак стана въпрос за жилище. Феликс ми даде email на свой приятел когото да попитам за жилище. Този някой така и не ми отговори. После Феликс ми каза, че за момента и той няма контакт с него. И понеже ми казаха че по интернет все ще намирам такива оферти с такса при нанасяне, аз не съм и търсил повече. Повече или по-малко разчитах на Феликс, ама без да съм му го заявил ясно...
Така или иначе дойде понеделник 30ти март и след като си приключих делата в университета в Росток (в последния момент, но това е друга история) се свързах по скайп с Феликс.
Предавам разговор:
А: Здрасти, знаете ли [вие всички], аз утре вечер пристигам
Ф: Не, не знаехме.
Ф: Имам кола, искаш ли да те взема от гарата
А: Супер ще е, аз имам доста багаж
Ф: После на къде ще те карам?
А: Нямам си идея
Ф: Нямаш жилище?
А: Да
Ф: Ох...
Ф: Може би хотел
А: Да, като за начало става
А: После ще трябва да потърся (да потърсим) жилище
Ф: А кой хотел
А: Не знам, не съм търсил
Ф: Ти си интересен човек [оригинал: “your a funny guy”]
A: Знам
Ф: МНОГО
А: Оптимист съм
Ф: Ще потърся из фирмата
[пауза, праща ми скайп на Сабине]
Ф: Аз не намерих, виж дали тя може да ти помогне.
Свързах се с нея, тя ми каза, че ми търсят пансион и че ще се свържат с мене.
Аз си тръгнах от университета, и като се пуснах скайпа вкъщи получих съобщение че са ми намерили къде да спя. Всъщност са намерили в рамките на 45 минути, сега като гледам времената в скайпа. Трябва да ида в понеделник с кутия бонбони в офиса за тия хора.
После пътувах и писах във влака, Феликс ме взе от гарата и ме закара до пансиона, който е до зоологическата градина. Това всъщност е голям апартамент на втория етаж със седем стаи за гости и една частна за съдържателя.
Ох, затварят ми се очите, не ми се пише повече.
А интересното тепърва предстои.
По някое време през януари се наканих да подпитам Роланд за предложението му от август. Писах му email на немски и получих отговор на втори февруари, след изпита си по немски, успешно издържан с 4-ка по немската система (3ка на релси по българската).
Имаше нещо за казване за този изпит.
С няколко думи, щото повече не си спомням, мина месец откакто си гледах резултата, имам 52% от точките. Четене и слушане са ми над 66%, граматиката и писането ми смъкват резултата надолу. Даже си направих сметка, че без последната задача, писане на писмо от 10 изречения на тема “Обясни на приятел как да разгледа родния ти град”, щях да имам 62%, кажи речи. Но здраве да е, поне знам коя област ми е слаба, а именно изразяването на немски.
Интересно беше, че задачата по четене беше да се подредят 7 абзаца по логиката на нормален текст. А текста разказваше за Шлиман, откривателя на Троя. Не знаех, че този човек е почнал от нищото, научил е около 30 чужди езика (не се шегувам, и се надявам паметта ми да не ми прави шега, четох текста течно преди два месеца, но знам че е някакво немислимо число), оженил се за богата рускиня и се заловил с мечтата си, археология по разказите на Омир.
Аз като един начинаещ полиглот само мога да се надъхвам и да уча.
Да се върнем на Роланд.
[censored]
Разбрахме се, че искам да съм на стаж и че мога да мога да стоя около два месеца. Проверих си в университета и ме успокоиха, че мога да се прибера чак за защитите през юли.
Странна статия се поучава. Май не искам това което писах до сега и това което се каня да разкажа тепърва да е стои отворено в нета...
И сега пък ми мина мерака да разказвам...
Добре, де!
По нататък получих писмо че дори при успешен стаж не могат да ми предложат постоянно място във фирмата, поради икономическата криза. [censored]
Отговорих че това за постоянното работно място не ми е проблем. Казах също че ме притесняват парите, дали за достатъчни за квартира, храна и транспорт.
Малко по-късно дойде 3ти март. В Росток това беше по-скоро рождения ден на Борислав, отколкото нещо друго. Обаче там си поговорих с Катерина и Реджеб и те ми казаха следното. държавата праща на фирмата, за това че взима студент на стаж. [censored]. И така.
Уточних на Роланд, че в след края на март няма да имам студентски права и попитах дали това е проблем.
Няма проблем, пишем те като aushilfe в договора и готово. Преведох си думичката като “временен работник” и си рекох добре. Взех си билет за влака и попитах Андреас как мога да си намеря квартира в друг град в Германия. Той ми препоръча immoscout.com. Намерих адреса на Пи-консулт в нета, прерових сайта и след 30 минути вече се бях спрял на стаичка. Преди да се свържа с хората обаче, реших да попитам Феликс, проджект мениджъра ми от по-рано, по скайп дали на този точно адрес са работните места на фирмата. Там били. Ама се оказа, че стаята която съм избрал трябва да се платят едни 600 евро ей-така при нанасянето. И отделно вече месечни наеми.
Попитах не е ли винаги така с жилищата. Той ми каза че когато човек не може да търси, е така. И ми каза че ще разпита за жилище.
Тъкмо прерових скайп историята. Оказа се, че съм си купил билета за Карлсруе, търсил съм жилище и съм провел разговора с Феликс в петък, 13-ти март...
Няколко дни по-късно пак стана въпрос за жилище. Феликс ми даде email на свой приятел когото да попитам за жилище. Този някой така и не ми отговори. После Феликс ми каза, че за момента и той няма контакт с него. И понеже ми казаха че по интернет все ще намирам такива оферти с такса при нанасяне, аз не съм и търсил повече. Повече или по-малко разчитах на Феликс, ама без да съм му го заявил ясно...
Така или иначе дойде понеделник 30ти март и след като си приключих делата в университета в Росток (в последния момент, но това е друга история) се свързах по скайп с Феликс.
Предавам разговор:
А: Здрасти, знаете ли [вие всички], аз утре вечер пристигам
Ф: Не, не знаехме.
Ф: Имам кола, искаш ли да те взема от гарата
А: Супер ще е, аз имам доста багаж
Ф: После на къде ще те карам?
А: Нямам си идея
Ф: Нямаш жилище?
А: Да
Ф: Ох...
Ф: Може би хотел
А: Да, като за начало става
А: После ще трябва да потърся (да потърсим) жилище
Ф: А кой хотел
А: Не знам, не съм търсил
Ф: Ти си интересен човек [оригинал: “your a funny guy”]
A: Знам
Ф: МНОГО
А: Оптимист съм
Ф: Ще потърся из фирмата
[пауза, праща ми скайп на Сабине]
Ф: Аз не намерих, виж дали тя може да ти помогне.
Свързах се с нея, тя ми каза, че ми търсят пансион и че ще се свържат с мене.
Аз си тръгнах от университета, и като се пуснах скайпа вкъщи получих съобщение че са ми намерили къде да спя. Всъщност са намерили в рамките на 45 минути, сега като гледам времената в скайпа. Трябва да ида в понеделник с кутия бонбони в офиса за тия хора.
После пътувах и писах във влака, Феликс ме взе от гарата и ме закара до пансиона, който е до зоологическата градина. Това всъщност е голям апартамент на втория етаж със седем стаи за гости и една частна за съдържателя.
Ох, затварят ми се очите, не ми се пише повече.
А интересното тепърва предстои.
Тадъм-тадъм
Тъкмо чаках на гарата в Хамбург и се чудех, що за прищявка ме е хванала та да пътувам в междуградски експресен влак ICE. Каква ли...
Най-първо впечатление, табелките на стъклата на всяко купе, които показват кои места са резервирани и до къде ще пътува пътника, са електронни. После си намерих мястото, 71, оказа се единична седалка зад всички други. Разположих си багажа, който ще изкоментирам след малко ако не забравя, и почнах да се оглеждам за контакт. Борислав ме надъха, че не може да няма контакти в ICE-то. Първо фиксирах един до едни пътници от другия ред. 3 минути го разучавах как работи, понеже гледаше към седалките им, а щепсела на зарядното ми не влезе от раз. Оказа се, че контакта е глупако-устойчив. Трябва да наместиш щепсела вертикално, да попадне в едни глухи отворчета (термини можем, немците ме признаха за майстор на науката – Master of science), и след това да завъртиш щепсела заедно със защитната пластина на 90 градуса по часовниковата стрелка (сега ако кажа минус пи върху два радиана ще се олея, затова ще ви го спестя) и той влиза в контакта.
Андреас добре ми написа върху първата версия на дипломната работа: избягвай коментари в скоби. В крайна сметка имам точно един, към края. Мисълта ми почна да се отнася. След малко ще се върна към Росток.
Та след като изпълних всички процедури с глухите отвори и радианите установих че в контакта няма ток. Наборите на седалките там ми подсказаха че на всяка седалка имало щепсел! Този който ми е в обсега на ръцете когато съм седнал даже не е и защитен, но за сметка на това има ток. Следа като се убедих че мога да си ползвам компа по време на цялото пътуване от близо 5 часа, се сетих за другото което ми каза Борислав. Имало табло из влака което показвало моментна скорост и максимално достигната скорост. Разходих се за да потърся и установих още няколко интересни неща. Аз съм в секция от вагона, в която има две редици от десетина двойки седалки. Има и секция с купета по 6 седалки. Тези две секции са разделени от тънка, прозрачна и автоматична врата. Подобна, но двукрила, има и в другия край на вагона. Зад нея намерих и информационния екран. Влака тъкмо набираше и гледах как нарастват цифричките от 110 до 120 км/ч за нула време. За останалите красоти не ми се разказва, просто ще им направя снимки. Събрал тези впечатления, се завърнах на мястото си, извадих лаптопа и почнах да пиша това.
Естествено вече намерих за какво да се оплача (хи-хи). Паузичка обаче, че ще ми проверяват билета. Чувствайте се като в предаване на живо :).
“-Хальо.
-Бите.
-Данке, гуте фаарт нох.
-Данке.”
И така.
Та. Масичката за кафенце ми се пада леко вляво и лаптока не ми се пада централно. Отделно, не мога да отворя монитора на повече от 95 градуса и зрителния ъгъл ми е малко на терсене. Майтапя се, всичко е супер.
Друг е въпроса, как докато влизах чух разочарован възглас “Всичко е резервирано”, да се чете, “Няма къде да седнем”. Изявих претенция към един възрастен господин за мястото си и си седнах най-спокойно. На облегалката даже си има светлосиня възглавничка с бродиран надпис “ICE”. Малко съм извън габаритен и ми се пада точно зад извивката на врата, та не я усещам в момента, ама може да и дойде времето. Като казах възглавница та се сетих да се върна към багажа си. Нямам снимка когато съм напълно натоварен, но Агата (Фалковска) ме снима с част от него, докато си оставях мартениците на дървото пред хаус 4. Пак след малко ще трябва да разкажа какво правиха по това време на сутринта (08:10) Агата, Аша и Гьозде на входа на общежитието.
Багажа ми се състои от:
- Куфар на колелца, капацитет има няма 10 килограма;
- Голям ръчен сак, също има няма 9 кг;
- Раница с лаптоп и други подобни, максимален капацитет сигурно е 8 кг, но сега остана относително празна и има само 4 кг в нея;
- Малка ръчна чанта като за документи и тефтери, сигурно има кило-две в нея;
Щеше ми се да разкажа историята по друг начин но няма да прекъсвам логиката до момента и ще ви издам финала сега, а емоциите ще предавам пак след малко. Май трябва да почна да си водя записки какво имам да разказвам, че се събраха две истории до момента. А като кажа че нямам нерви да си препрочитам писанията ще дойде и третата история, за това, че си писах дипломната на принципа без препрочитане и добре че беше Андреас да ме редактира редовно. Четири-пет пъти разпечатвахме писанията ми и ми ги връщаше нашарени с шарен химикал. Аз се радвам че с времето граматичните ми грешки намаляха и останаха само смисловите. Но както казах за това по натам.
И до къде бях стигнал.
Багажа ми.
Ами аз така резнах нишката на разказа, че може спокойно да си разкажа пълната история.
Почнах аз, предвидливо и по челен опит от предишното си заминаване, да се занимавам с багажа си от събота. Изпрах, прецених какво от хартиените неща не ми трябва и стана време да ходя в Гьозде да гледам филм. Гледахме два, в два без десет, полафихме малко и гледаме че станало три и десет. Изкорахме се как лети времето и се прибрах. Оказа, че Борислав все още чистеше. Докато си лафих с него и с Ашрей се усетих, че това е вечерта в която се минава към лятно часово време. Разбрахме се че ще се видим сутринта за състезанието от формула едно в Австралия и си легнах. А да, в събота сутринта си направих последните допълнения в дипломната работа. Та, спал не спал станах да гледам формулата, радвах се как уж фалиралия бивш отбор на Хонда размаза другите и после тръгнахме с Гьозде за зоопарка. Не изкарахме шанс, изглеждаше затворено, ама се разходихме из други паркове. После помогнах на Борислав с багажа до гарата и се върнах да гледам моя. В девет се разходих до Гьозде за да й кажа че нямам време да гледаме филм пак, но като се отбих при Агата и Агата за да им дам курабийки с късметчета, останах час и половина. Най-важното от там е че за мен остана десетото късметче: “Добра новина ще те зарадва”. При положение, че 36 часа преди пристигането ми в Карлсруе, не знаех къде ще спя там, това беше много хубав късмет. Та върнах се и подреждах багаж, чистех квартира и се къпах до 03:30ч. После направих 20 минути стълб през, който два пъти задрямах, и си легнах за следващия последен ден в Росток.
Разказвам това с идеята, че исках да мога да преценя до понеделник дали да си купувам нов куфар или не. По едно време ме изби на усещане, че няма да мога да се събера в куфарите си даже и след като оставих две фанели, зимен панталон и шапка на немския червен кръст. Панталона не го обичах в България, а в Германия не съм го обличал. Едната фанела о облякох само на рождения си ден и установих че ми е умаляла. Точно щото ми е любима, нека и се радва някой друг. Другата я имаше десен като на черга, макар и много удобна и топлеща. Шапките ми бяха две.
И майтапа. Първо реших, че няма да дам пари за куфар. После докато се разхождах в понеделник из града, забелязах един изоставен куфар. Изоставих го и аз след щателен оглед. Ама се зарадвах на съвпадението. И малко по-късно гледам един набор с раница, помъкнал едно одеяло (все си мислех че правописа на това е одеало...) в пазарска найлонова торба. Моментално изкопирах модела. Нещата които са ми в повече могат да се съберат точно в една торба от Marktkauf-а. За всеки случай реших че ще си взема две. И за всеки случай ги направих 4, с идеята да ги пъхна две по две една в друга, за по-голяма товароносимост.
Пиша от поне час, заболяха ме ръчичките. И сме стигнали до Гьотинген. Това прочее, е първия влак в който обявяват нещата и на английски. Не ми се беше случвало от пътуванията с ферибота до Гедзер. Естествено това ми напомня че имам да публикувам едни пътеопис, който до сега е четен от точно трима души. Щом набарам нет в Карлсруе, блога ми ще избухне. Мислех си как отдавайки се на дипломната си работа, почти нямаше емоции и разкази през февруари и март. Аз даже снимките от разните събития не съм качвал в нета.
Йее, куче в ICE-то. Че и голям пес, макар да не мога да позная породата.
Та аз преди две страници сигурно (не ми се скролира просто) почнах да се описвам с багажа си.
Първо се слага най-малката ръчна чантичка диагонално през врата, като застава отляво на кръста ми. После си пъхам главата през ремъка на ръчния сак и той застава диагонално на врата ми. Раницата застава отпред на гърдите ми. В лявата ръка се вземат двете доста пълни торби, като ръчната чанта под лявата ръка пази дистанция, така че торбите да не се блъскат в крака ми докато ходя. И с останалата незаета част от тялото си, дясната ръка, дърпам или нося, в зависимост от ситуацията, куфара на колелца. (егати Word-а, сече ми музиката от него на моменти. То не е работа да редактира документ от 85 страници. Това е файла с статиите ми от блога.)
Който е смятал по-рано колко багаж нося, браво, аз не смея.
Обявявам голяма пауза, болят ме гръб, глава и китки.
Паузата стана голяма.
Обявявам край на статията.
В заключение ще кажа само че екрана с километража показва само гарите които следват напоследък. Максималното което видях е 190км/ч. Важи!
Тъкмо слушах тука някаква приказка на немски от една баба за едно дете и си мисля как ще е интересно тука на юг. Ама за езика по-нататък.
Очаквам следващите статии да са на теми, началото на края в Росток и за пансиона в Карлсруе.
Най-първо впечатление, табелките на стъклата на всяко купе, които показват кои места са резервирани и до къде ще пътува пътника, са електронни. После си намерих мястото, 71, оказа се единична седалка зад всички други. Разположих си багажа, който ще изкоментирам след малко ако не забравя, и почнах да се оглеждам за контакт. Борислав ме надъха, че не може да няма контакти в ICE-то. Първо фиксирах един до едни пътници от другия ред. 3 минути го разучавах как работи, понеже гледаше към седалките им, а щепсела на зарядното ми не влезе от раз. Оказа се, че контакта е глупако-устойчив. Трябва да наместиш щепсела вертикално, да попадне в едни глухи отворчета (термини можем, немците ме признаха за майстор на науката – Master of science), и след това да завъртиш щепсела заедно със защитната пластина на 90 градуса по часовниковата стрелка (сега ако кажа минус пи върху два радиана ще се олея, затова ще ви го спестя) и той влиза в контакта.
Андреас добре ми написа върху първата версия на дипломната работа: избягвай коментари в скоби. В крайна сметка имам точно един, към края. Мисълта ми почна да се отнася. След малко ще се върна към Росток.
Та след като изпълних всички процедури с глухите отвори и радианите установих че в контакта няма ток. Наборите на седалките там ми подсказаха че на всяка седалка имало щепсел! Този който ми е в обсега на ръцете когато съм седнал даже не е и защитен, но за сметка на това има ток. Следа като се убедих че мога да си ползвам компа по време на цялото пътуване от близо 5 часа, се сетих за другото което ми каза Борислав. Имало табло из влака което показвало моментна скорост и максимално достигната скорост. Разходих се за да потърся и установих още няколко интересни неща. Аз съм в секция от вагона, в която има две редици от десетина двойки седалки. Има и секция с купета по 6 седалки. Тези две секции са разделени от тънка, прозрачна и автоматична врата. Подобна, но двукрила, има и в другия край на вагона. Зад нея намерих и информационния екран. Влака тъкмо набираше и гледах как нарастват цифричките от 110 до 120 км/ч за нула време. За останалите красоти не ми се разказва, просто ще им направя снимки. Събрал тези впечатления, се завърнах на мястото си, извадих лаптопа и почнах да пиша това.
Естествено вече намерих за какво да се оплача (хи-хи). Паузичка обаче, че ще ми проверяват билета. Чувствайте се като в предаване на живо :).
“-Хальо.
-Бите.
-Данке, гуте фаарт нох.
-Данке.”
И така.
Та. Масичката за кафенце ми се пада леко вляво и лаптока не ми се пада централно. Отделно, не мога да отворя монитора на повече от 95 градуса и зрителния ъгъл ми е малко на терсене. Майтапя се, всичко е супер.
Друг е въпроса, как докато влизах чух разочарован възглас “Всичко е резервирано”, да се чете, “Няма къде да седнем”. Изявих претенция към един възрастен господин за мястото си и си седнах най-спокойно. На облегалката даже си има светлосиня възглавничка с бродиран надпис “ICE”. Малко съм извън габаритен и ми се пада точно зад извивката на врата, та не я усещам в момента, ама може да и дойде времето. Като казах възглавница та се сетих да се върна към багажа си. Нямам снимка когато съм напълно натоварен, но Агата (Фалковска) ме снима с част от него, докато си оставях мартениците на дървото пред хаус 4. Пак след малко ще трябва да разкажа какво правиха по това време на сутринта (08:10) Агата, Аша и Гьозде на входа на общежитието.
Багажа ми се състои от:
- Куфар на колелца, капацитет има няма 10 килограма;
- Голям ръчен сак, също има няма 9 кг;
- Раница с лаптоп и други подобни, максимален капацитет сигурно е 8 кг, но сега остана относително празна и има само 4 кг в нея;
- Малка ръчна чанта като за документи и тефтери, сигурно има кило-две в нея;
Щеше ми се да разкажа историята по друг начин но няма да прекъсвам логиката до момента и ще ви издам финала сега, а емоциите ще предавам пак след малко. Май трябва да почна да си водя записки какво имам да разказвам, че се събраха две истории до момента. А като кажа че нямам нерви да си препрочитам писанията ще дойде и третата история, за това, че си писах дипломната на принципа без препрочитане и добре че беше Андреас да ме редактира редовно. Четири-пет пъти разпечатвахме писанията ми и ми ги връщаше нашарени с шарен химикал. Аз се радвам че с времето граматичните ми грешки намаляха и останаха само смисловите. Но както казах за това по натам.
И до къде бях стигнал.
Багажа ми.
Ами аз така резнах нишката на разказа, че може спокойно да си разкажа пълната история.
Почнах аз, предвидливо и по челен опит от предишното си заминаване, да се занимавам с багажа си от събота. Изпрах, прецених какво от хартиените неща не ми трябва и стана време да ходя в Гьозде да гледам филм. Гледахме два, в два без десет, полафихме малко и гледаме че станало три и десет. Изкорахме се как лети времето и се прибрах. Оказа, че Борислав все още чистеше. Докато си лафих с него и с Ашрей се усетих, че това е вечерта в която се минава към лятно часово време. Разбрахме се че ще се видим сутринта за състезанието от формула едно в Австралия и си легнах. А да, в събота сутринта си направих последните допълнения в дипломната работа. Та, спал не спал станах да гледам формулата, радвах се как уж фалиралия бивш отбор на Хонда размаза другите и после тръгнахме с Гьозде за зоопарка. Не изкарахме шанс, изглеждаше затворено, ама се разходихме из други паркове. После помогнах на Борислав с багажа до гарата и се върнах да гледам моя. В девет се разходих до Гьозде за да й кажа че нямам време да гледаме филм пак, но като се отбих при Агата и Агата за да им дам курабийки с късметчета, останах час и половина. Най-важното от там е че за мен остана десетото късметче: “Добра новина ще те зарадва”. При положение, че 36 часа преди пристигането ми в Карлсруе, не знаех къде ще спя там, това беше много хубав късмет. Та върнах се и подреждах багаж, чистех квартира и се къпах до 03:30ч. После направих 20 минути стълб през, който два пъти задрямах, и си легнах за следващия последен ден в Росток.
Разказвам това с идеята, че исках да мога да преценя до понеделник дали да си купувам нов куфар или не. По едно време ме изби на усещане, че няма да мога да се събера в куфарите си даже и след като оставих две фанели, зимен панталон и шапка на немския червен кръст. Панталона не го обичах в България, а в Германия не съм го обличал. Едната фанела о облякох само на рождения си ден и установих че ми е умаляла. Точно щото ми е любима, нека и се радва някой друг. Другата я имаше десен като на черга, макар и много удобна и топлеща. Шапките ми бяха две.
И майтапа. Първо реших, че няма да дам пари за куфар. После докато се разхождах в понеделник из града, забелязах един изоставен куфар. Изоставих го и аз след щателен оглед. Ама се зарадвах на съвпадението. И малко по-късно гледам един набор с раница, помъкнал едно одеяло (все си мислех че правописа на това е одеало...) в пазарска найлонова торба. Моментално изкопирах модела. Нещата които са ми в повече могат да се съберат точно в една торба от Marktkauf-а. За всеки случай реших че ще си взема две. И за всеки случай ги направих 4, с идеята да ги пъхна две по две една в друга, за по-голяма товароносимост.
Пиша от поне час, заболяха ме ръчичките. И сме стигнали до Гьотинген. Това прочее, е първия влак в който обявяват нещата и на английски. Не ми се беше случвало от пътуванията с ферибота до Гедзер. Естествено това ми напомня че имам да публикувам едни пътеопис, който до сега е четен от точно трима души. Щом набарам нет в Карлсруе, блога ми ще избухне. Мислех си как отдавайки се на дипломната си работа, почти нямаше емоции и разкази през февруари и март. Аз даже снимките от разните събития не съм качвал в нета.
Йее, куче в ICE-то. Че и голям пес, макар да не мога да позная породата.
Та аз преди две страници сигурно (не ми се скролира просто) почнах да се описвам с багажа си.
Първо се слага най-малката ръчна чантичка диагонално през врата, като застава отляво на кръста ми. После си пъхам главата през ремъка на ръчния сак и той застава диагонално на врата ми. Раницата застава отпред на гърдите ми. В лявата ръка се вземат двете доста пълни торби, като ръчната чанта под лявата ръка пази дистанция, така че торбите да не се блъскат в крака ми докато ходя. И с останалата незаета част от тялото си, дясната ръка, дърпам или нося, в зависимост от ситуацията, куфара на колелца. (егати Word-а, сече ми музиката от него на моменти. То не е работа да редактира документ от 85 страници. Това е файла с статиите ми от блога.)
Който е смятал по-рано колко багаж нося, браво, аз не смея.
Обявявам голяма пауза, болят ме гръб, глава и китки.
Паузата стана голяма.
Обявявам край на статията.
В заключение ще кажа само че екрана с километража показва само гарите които следват напоследък. Максималното което видях е 190км/ч. Важи!
Тъкмо слушах тука някаква приказка на немски от една баба за едно дете и си мисля как ще е интересно тука на юг. Ама за езика по-нататък.
Очаквам следващите статии да са на теми, началото на края в Росток и за пансиона в Карлсруе.
събота, март 14, 2009
Гледане на модели
Не, не на фотомодели. Нито на модели на бельо или бански костюми. На модели на неща от света около нас.
Но нека започна от начало.
Много обичам синхронизмите. Няма да се опитам да дефинирам какво е синхринизъм. Просто ще разказвам и се надявам да се разбере.
Вчера си чатих с Павлин покрай рождения му ден и той ми спомена че много се е накефил на историите покрай хеликоптерчето и на самото хеликоптерче. Споменах му, че май е време да кача клипчета които направих в стаята си в опити да го управлявам. Ако не съм казвал, да кажа с една дума, че това нещо не можах да го накарам да се приземи на нещо с размерите на тетрадка. Върти се около оста си и дори и да компенсираш това, при опит да го накараш да се придвижи напред, пак се завърта. Бързо ми писна, особено след като му потроших и двете опашни перки. Две, понеже имах резервна от комплекта.
Стоя два месеца в шкафа ми и преди седмица го подарих на Антон. Малко куц подарък се получи понеже освен, че му липсва опашна перка, са му потрошени и колесниците и трябва да излита от някаква подложка. Или както Антон го измисли, направо от ръка. Държи до за носа, подава пълна газ и го пуска. Същата вечер като му го подарих имаше гости та и други хора се учиха да летят без да се притесняват много, че ще се счупи понеже вече е посчупен. Пък и ние другите го пазехме от лоши падания.
Та снощи, известно време след разговора с Павлин, чувам бръмченето на хеликоптерчето от съседната стая. Подсмихнах се и продължих да си се занимавам със своите неща. После обаче се засякохме с Антон и той ме пита за игла. Оказа се, че си е купил резервни опашни перки. За 5 евро... Ама дупките им тесни, не влизат в оста на двигателчето. Поимпровизира той с безопасна игла от значка и запалка, после и с пирон и успя да натъпче перката в оста. После покара. Мисля да кача доста клипчета в тубата, хем си имам акаунт отдавна, хем в Пикаса взе да ми свършва мястото. Да речем, че клипчетата с Антон и хеликоптера ще са тук (ЛИНК).
Между зарежданията на хеликоптера той ми спомена че е видял че ще има изложение (дума на деня, за това имам отделна история) на модели на следващия ден недалече от общежитието ни. С една дума в “Hanse Messe”-то. И ме пита искам ли да идем. Казах му, че съм навит и се грабнахме.
Искам да спомена, че това “вчера” през което се развива действието до момента е петък 13-ти март. И тотално извън темата да спомена че съм анти-фаталист. Ходих да си купя билет за влак на петък 13-ти. За след две седмици за Карлсруе. Ще поработя 2-3 месеца там. И служителката на гарата беше много учтива да ми препоръча билет, който е с 45 евро по-евтин от този който си бях избрал по интернет. Аз мислех да пътувам с IC влак (Inter City) без прекачвания, 8:30 продължителност на пътуването за 120 евро. В крайна сметка си взех билет за влак с един час по-рано, едно прекачване в Хамбург, 8:20 продължителност. Майтапа е, че прекачването трае 40мин. До Хамбург влака е регионален експрес (RE), но след това е междуградски експрес (ICE). Обикновено ICE-тата са едни белички, с аеро-динамична форма и доста дълги. Много ми се пътуваше с такъв. И сега даже имам резервация за място до прозореца. Кеф. И цялото това удоволствие за 74 евро. К‘во му плащаш? Та така, за петък тринайсти. Аз като съм решил от 4-ти клас че на тази дата ще ми вървиняма мърдане. Даже имам случай с 4 шестици в един такъв петък в прогимназията. Всичко е самовнушение, както обичам да казвам.
Да се върнем на изложението.
Станахме зорлем преди обед и се грабнахме. По пътя Антон се чудеше дали не е сбъркал датата на изложението ама стигнахме и имаше хора. Уверихме се че се редим за билети за изложение на модели и влязохме.
Първо забелязах много влакчета. И наистина основно имаше модели на влаци. Къде построени линии и инфраструктурка, къде само вагончета, ама като цяло много влакове. Че и в различни мащаби. Дано сложа линкове към снимка на малки влакчета и снимка на големи влакчета за сравнение. Само да си кажа, че влакчетата не ме вълнуват. Нещо дето ходи по релси и обикаля в кръг. Не мерси. Понякога обаче се чудя как се прави план на трафика по ЖП линиите и ЖП гарите. 5 влака и 2 релси в рамките на час да речем. Или пък на централна гара Берлин, където през 16-те коловоза на гарата минат около 30 влака за един час. Когато е пиков час. Примерно. Да речем, че ще направиш разписание предварително. Интересно става обаче, когато някой влак изостане от разписанието или нещо друго се случи. Тогава как се координират и пренастройват нещата в движение не ми се мисли. Пак се отвях...
После забелязах радио-управляем дирижабъл. Лудница.
Преглеждам си снимките от фотоапарата и продължавам да изброявам.
Кораби. Модерни и средновековни. Тези имат страшно много детайли.
Хеликоптери големи колкото сак за пътуване.
Самолети. Всичкото това има и варианти с радио управление.
Модел на град с влакова линия около него.
А, да. Това (ЛИНК) ме разби. Модел на пикап с тонколони, музика и свето-диоди. Музиката се пуска от дистанционното.
Разбира се имаше и една сергия с леговци. Пак влакове и ЖП линии ама и малко градски части имаше, като улици и бензиностанции.
После стигнахме и до по-големите лудници.
На пространство 10х20 метра сложили една рампа и сипали една купчина пръст и пускат лудите модели на колички. Някой бяха с двигатели с вътрешно горене. След едната демонстрация направо не можеше да се диша. А демонстрацията представлява следното. 30 минути собствениците на количките карат като луди по импровизираната писта. Мятат се на рампата, въртят се по пръстта, блъскат се случайно, по-едрите модели минават през по-малките и така. Страшен фън. Аз се сетих за играта “Revolt”, едната рали количка много ми замяза на Volken-а от играта. Основно по цвят всъщност. Най-якото е, че не видях някоя да се повреди от сблъсък или от преобръщане след скок от рампата. Държеливи играчки. За по няколко хиляди, както съм чувал.
Отстрани впрочем видях да прожектират записи от ралита, гонки и други такива състезания на такива колички с дистанционно. Бях забравил, че има. Лудницата и манията е пълна.
На подобно пространство имаше и модели на танкове. Пак различни мащаби, пак с насипи пръст. От време на време че чуваше някой да стреля. Като гърмеж от пистолет с капси да речем. По късно видях че един модел има камера на борда и излъчва към приемник сложен в едно куфарче. Пълна лудница.
Не мога да не спомена този модел на верижна машина. Не съм подозирал че има такова нещо. Представлява танк който разнася сгъваем мост на гръб. Страшно хитро, направи ми впечатление както идеята така и изпълнението.
Скутери и подводници също имаше, ама не видях вътре басейни, та те само стояха.
Ха-ха-ха, няма такова клипче (ЛИНК). Антон излезе да пуши и вън гледахме демонстрация на играчка която се движи по стъкло. По-точно по прозорец. И най-точно, количката може да се движи по всяка гладка СТЕНА! Работи като прахосмукачка общо взето. Ще се повторя, че лудницата е пълна.
Добре, че се усетих че едната ми карта памет за фотоапарата е почти пълна та си взех и втората. И резервни батерии си носих ама не опрях до тях.
Е, за да е пълна картинката нямаше само модели на техника. Продаваха се и модели на къщи, както и инструменти. Тука гледам и модели на сцени от “Властелинът на пръстените”. Отделно една сергия беше фрашкана с електроника, разни платки един квадратен сантиметър с кабелчета и куплунг.
На третата обиколка на залата забелязах и модели на камиони. А после и на малък град с улици. 3-4 човека управляват камионите и симулират трафик. Част от едната улица беше затворена за ремонт даже и се налагаше да се показват умения по шофиране на зигзаг. Направо щях да откача като гледах как единия пич тръгна да паркира ТИР на заден ход. А той е с ремарке, което няма дистанционно, нали се сещате. Другото готино е как 3 модела на електрокарчета пренасяха палети от един склад до ремаркето на един тир. Който се е разсеял да напомня че това са радио-управляеми модели.
По едно време по-голямо електрокарче нарами по-малък модел на елетрокар и го качи в ремаркето да подреди палетите вътре. Да откачиш.
Тръгнах си по едно време. Антон си тръгна още по-рано.
Реших че ще подаря билета си за вход на някого. Така и така влязох и излязох с него няколко пъти. Сигурно и утре ще може да се влезе. Струваше ми 7 евро ама се накефих доста. Нека и друг да се забавлява за без пари. Мислех да пиша съобщение във Фъцбук, от сорта на “първият печели” ако Борислав не си е у тях или не се навие. Е, нави се и му го подарих директно.
По темата с хеликоптерите. Имаше на единия щанд лаптоп със компютърен симулатор, проектор и USB дистанционно което мязаше на истинско. Покарах малко. Това дистанционно ме разби. Едно че дава 4 степени на свобода (или 4 канала както се казва), ами и лоста за газта не е на пружина. Обяснявам по ред. Бившия ми хеликоптер е три канален. Това значи че може да се движи нагоре-надолу и напред-назад, и да се дърти наляво-надясно около вертикалната си ос. Този четири каналния може допълнително да се накланя вляво и вдясно около надлъжната си ос. А темата с газта е друга. Бях си мислел дали не може листа за да остава там където го наместиш, та да можеш да се концентрираш върху другите контроли. Е, там го намерих имплементирано. Ама не ми помогна много.
Счупих 4-5 виртуални хеликоптера и се отказах. Как се казваше симулатора? Започва с ‘Aero’-нещо си, може би имаше ‘sim’ по средата и завършва с ‘deluxe’. И е с три думи. Който му се търси, успех. Дистанционното ще струва доста обаче. Сега се сещам че гъбките на USB joypad може да свършат добра работа обаче. Аз отдавна се каня да си взема джойстик за лапток-а...
Мислех да се обяснявам защо съм подарил хеликоптера на Антон. Ами реших че ще му е интересно. Пък и той ми даде идеята за смяната на първия който потрошихме заедно, както писах по-рано. А и ми подари две тубички моментно лепило “Слон”. Аз пък като му подарих хеликоптера му подарих две резервни батерии за дистанционното. Едната веднага я оползотворихме понеже тази която оставих в дистанционното за два месеца се беше разредила съвсем. А беше почти пълна...
Който се накани да си купува хеликоптерче, препоръчвам му да си вземе малък, като този на тази снимка, не като моя. По трудно се чупят, щото са по-леки. Не летят по-зле от моя. От един друг блогър знам, че също не можеш да ги приземиш на някоя предварително набелязана тетрадка, ама поне са по-евтини. И задължително да са три канални, като внимавайте това да са степени на свобода а не работните честоти!
Стига толкоз.
Трябва да минавам на тема дипломна работа.
Статуса там е 46 страници и днес тепърва имам да си описвам резултатите. Които както чувам ще представяме на някаква фирма след около 5 дни. Готино е да знаеш че това което си правил ще се ползва от някого. След 10 дни ми е насрочена презентацията на работата. И така...
П.С.
Това с клиповете няма да стане скоро, така че ето ви линк към акаунта ми в тубата, проверявайте какво се е качило там: http://www.youtube.com/user/AlexScorpionVn.
Но нека започна от начало.
Много обичам синхронизмите. Няма да се опитам да дефинирам какво е синхринизъм. Просто ще разказвам и се надявам да се разбере.
Вчера си чатих с Павлин покрай рождения му ден и той ми спомена че много се е накефил на историите покрай хеликоптерчето и на самото хеликоптерче. Споменах му, че май е време да кача клипчета които направих в стаята си в опити да го управлявам. Ако не съм казвал, да кажа с една дума, че това нещо не можах да го накарам да се приземи на нещо с размерите на тетрадка. Върти се около оста си и дори и да компенсираш това, при опит да го накараш да се придвижи напред, пак се завърта. Бързо ми писна, особено след като му потроших и двете опашни перки. Две, понеже имах резервна от комплекта.
Стоя два месеца в шкафа ми и преди седмица го подарих на Антон. Малко куц подарък се получи понеже освен, че му липсва опашна перка, са му потрошени и колесниците и трябва да излита от някаква подложка. Или както Антон го измисли, направо от ръка. Държи до за носа, подава пълна газ и го пуска. Същата вечер като му го подарих имаше гости та и други хора се учиха да летят без да се притесняват много, че ще се счупи понеже вече е посчупен. Пък и ние другите го пазехме от лоши падания.
Та снощи, известно време след разговора с Павлин, чувам бръмченето на хеликоптерчето от съседната стая. Подсмихнах се и продължих да си се занимавам със своите неща. После обаче се засякохме с Антон и той ме пита за игла. Оказа се, че си е купил резервни опашни перки. За 5 евро... Ама дупките им тесни, не влизат в оста на двигателчето. Поимпровизира той с безопасна игла от значка и запалка, после и с пирон и успя да натъпче перката в оста. После покара. Мисля да кача доста клипчета в тубата, хем си имам акаунт отдавна, хем в Пикаса взе да ми свършва мястото. Да речем, че клипчетата с Антон и хеликоптера ще са тук (ЛИНК).
Между зарежданията на хеликоптера той ми спомена че е видял че ще има изложение (дума на деня, за това имам отделна история) на модели на следващия ден недалече от общежитието ни. С една дума в “Hanse Messe”-то. И ме пита искам ли да идем. Казах му, че съм навит и се грабнахме.
Искам да спомена, че това “вчера” през което се развива действието до момента е петък 13-ти март. И тотално извън темата да спомена че съм анти-фаталист. Ходих да си купя билет за влак на петък 13-ти. За след две седмици за Карлсруе. Ще поработя 2-3 месеца там. И служителката на гарата беше много учтива да ми препоръча билет, който е с 45 евро по-евтин от този който си бях избрал по интернет. Аз мислех да пътувам с IC влак (Inter City) без прекачвания, 8:30 продължителност на пътуването за 120 евро. В крайна сметка си взех билет за влак с един час по-рано, едно прекачване в Хамбург, 8:20 продължителност. Майтапа е, че прекачването трае 40мин. До Хамбург влака е регионален експрес (RE), но след това е междуградски експрес (ICE). Обикновено ICE-тата са едни белички, с аеро-динамична форма и доста дълги. Много ми се пътуваше с такъв. И сега даже имам резервация за място до прозореца. Кеф. И цялото това удоволствие за 74 евро. К‘во му плащаш? Та така, за петък тринайсти. Аз като съм решил от 4-ти клас че на тази дата ще ми вървиняма мърдане. Даже имам случай с 4 шестици в един такъв петък в прогимназията. Всичко е самовнушение, както обичам да казвам.
Да се върнем на изложението.
Станахме зорлем преди обед и се грабнахме. По пътя Антон се чудеше дали не е сбъркал датата на изложението ама стигнахме и имаше хора. Уверихме се че се редим за билети за изложение на модели и влязохме.
Първо забелязах много влакчета. И наистина основно имаше модели на влаци. Къде построени линии и инфраструктурка, къде само вагончета, ама като цяло много влакове. Че и в различни мащаби. Дано сложа линкове към снимка на малки влакчета и снимка на големи влакчета за сравнение. Само да си кажа, че влакчетата не ме вълнуват. Нещо дето ходи по релси и обикаля в кръг. Не мерси. Понякога обаче се чудя как се прави план на трафика по ЖП линиите и ЖП гарите. 5 влака и 2 релси в рамките на час да речем. Или пък на централна гара Берлин, където през 16-те коловоза на гарата минат около 30 влака за един час. Когато е пиков час. Примерно. Да речем, че ще направиш разписание предварително. Интересно става обаче, когато някой влак изостане от разписанието или нещо друго се случи. Тогава как се координират и пренастройват нещата в движение не ми се мисли. Пак се отвях...
После забелязах радио-управляем дирижабъл. Лудница.
Преглеждам си снимките от фотоапарата и продължавам да изброявам.
Кораби. Модерни и средновековни. Тези имат страшно много детайли.
Хеликоптери големи колкото сак за пътуване.
Самолети. Всичкото това има и варианти с радио управление.
Модел на град с влакова линия около него.
А, да. Това (ЛИНК) ме разби. Модел на пикап с тонколони, музика и свето-диоди. Музиката се пуска от дистанционното.
Разбира се имаше и една сергия с леговци. Пак влакове и ЖП линии ама и малко градски части имаше, като улици и бензиностанции.
После стигнахме и до по-големите лудници.
На пространство 10х20 метра сложили една рампа и сипали една купчина пръст и пускат лудите модели на колички. Някой бяха с двигатели с вътрешно горене. След едната демонстрация направо не можеше да се диша. А демонстрацията представлява следното. 30 минути собствениците на количките карат като луди по импровизираната писта. Мятат се на рампата, въртят се по пръстта, блъскат се случайно, по-едрите модели минават през по-малките и така. Страшен фън. Аз се сетих за играта “Revolt”, едната рали количка много ми замяза на Volken-а от играта. Основно по цвят всъщност. Най-якото е, че не видях някоя да се повреди от сблъсък или от преобръщане след скок от рампата. Държеливи играчки. За по няколко хиляди, както съм чувал.
Отстрани впрочем видях да прожектират записи от ралита, гонки и други такива състезания на такива колички с дистанционно. Бях забравил, че има. Лудницата и манията е пълна.
На подобно пространство имаше и модели на танкове. Пак различни мащаби, пак с насипи пръст. От време на време че чуваше някой да стреля. Като гърмеж от пистолет с капси да речем. По късно видях че един модел има камера на борда и излъчва към приемник сложен в едно куфарче. Пълна лудница.
Не мога да не спомена този модел на верижна машина. Не съм подозирал че има такова нещо. Представлява танк който разнася сгъваем мост на гръб. Страшно хитро, направи ми впечатление както идеята така и изпълнението.
Скутери и подводници също имаше, ама не видях вътре басейни, та те само стояха.
Ха-ха-ха, няма такова клипче (ЛИНК). Антон излезе да пуши и вън гледахме демонстрация на играчка която се движи по стъкло. По-точно по прозорец. И най-точно, количката може да се движи по всяка гладка СТЕНА! Работи като прахосмукачка общо взето. Ще се повторя, че лудницата е пълна.
Добре, че се усетих че едната ми карта памет за фотоапарата е почти пълна та си взех и втората. И резервни батерии си носих ама не опрях до тях.
Е, за да е пълна картинката нямаше само модели на техника. Продаваха се и модели на къщи, както и инструменти. Тука гледам и модели на сцени от “Властелинът на пръстените”. Отделно една сергия беше фрашкана с електроника, разни платки един квадратен сантиметър с кабелчета и куплунг.
На третата обиколка на залата забелязах и модели на камиони. А после и на малък град с улици. 3-4 човека управляват камионите и симулират трафик. Част от едната улица беше затворена за ремонт даже и се налагаше да се показват умения по шофиране на зигзаг. Направо щях да откача като гледах как единия пич тръгна да паркира ТИР на заден ход. А той е с ремарке, което няма дистанционно, нали се сещате. Другото готино е как 3 модела на електрокарчета пренасяха палети от един склад до ремаркето на един тир. Който се е разсеял да напомня че това са радио-управляеми модели.
По едно време по-голямо електрокарче нарами по-малък модел на елетрокар и го качи в ремаркето да подреди палетите вътре. Да откачиш.
Тръгнах си по едно време. Антон си тръгна още по-рано.
Реших че ще подаря билета си за вход на някого. Така и така влязох и излязох с него няколко пъти. Сигурно и утре ще може да се влезе. Струваше ми 7 евро ама се накефих доста. Нека и друг да се забавлява за без пари. Мислех да пиша съобщение във Фъцбук, от сорта на “първият печели” ако Борислав не си е у тях или не се навие. Е, нави се и му го подарих директно.
По темата с хеликоптерите. Имаше на единия щанд лаптоп със компютърен симулатор, проектор и USB дистанционно което мязаше на истинско. Покарах малко. Това дистанционно ме разби. Едно че дава 4 степени на свобода (или 4 канала както се казва), ами и лоста за газта не е на пружина. Обяснявам по ред. Бившия ми хеликоптер е три канален. Това значи че може да се движи нагоре-надолу и напред-назад, и да се дърти наляво-надясно около вертикалната си ос. Този четири каналния може допълнително да се накланя вляво и вдясно около надлъжната си ос. А темата с газта е друга. Бях си мислел дали не може листа за да остава там където го наместиш, та да можеш да се концентрираш върху другите контроли. Е, там го намерих имплементирано. Ама не ми помогна много.
Счупих 4-5 виртуални хеликоптера и се отказах. Как се казваше симулатора? Започва с ‘Aero’-нещо си, може би имаше ‘sim’ по средата и завършва с ‘deluxe’. И е с три думи. Който му се търси, успех. Дистанционното ще струва доста обаче. Сега се сещам че гъбките на USB joypad може да свършат добра работа обаче. Аз отдавна се каня да си взема джойстик за лапток-а...
Мислех да се обяснявам защо съм подарил хеликоптера на Антон. Ами реших че ще му е интересно. Пък и той ми даде идеята за смяната на първия който потрошихме заедно, както писах по-рано. А и ми подари две тубички моментно лепило “Слон”. Аз пък като му подарих хеликоптера му подарих две резервни батерии за дистанционното. Едната веднага я оползотворихме понеже тази която оставих в дистанционното за два месеца се беше разредила съвсем. А беше почти пълна...
Който се накани да си купува хеликоптерче, препоръчвам му да си вземе малък, като този на тази снимка, не като моя. По трудно се чупят, щото са по-леки. Не летят по-зле от моя. От един друг блогър знам, че също не можеш да ги приземиш на някоя предварително набелязана тетрадка, ама поне са по-евтини. И задължително да са три канални, като внимавайте това да са степени на свобода а не работните честоти!
Стига толкоз.
Трябва да минавам на тема дипломна работа.
Статуса там е 46 страници и днес тепърва имам да си описвам резултатите. Които както чувам ще представяме на някаква фирма след около 5 дни. Готино е да знаеш че това което си правил ще се ползва от някого. След 10 дни ми е насрочена презентацията на работата. И така...
П.С.
Това с клиповете няма да стане скоро, така че ето ви линк към акаунта ми в тубата, проверявайте какво се е качило там: http://www.youtube.com/user/AlexScorpionVn.
понеделник, март 02, 2009
Мартеници
Драма, служба не остана. Как се изтърколи февруари не е истина. Аз вчера злоупотребявах с дипломна работа. С Андреас се разбрахме да експериментирам с реалната постановка и да пиша текст докато той е на конференция в Карлсруе (където е и немския клон на Пи-Конзулт ;-) ). После да му пратя нещата в събота сутринта за да може до понеделник да ги редактира. Експериментите минаха добре, ама аз седнах да пиша истински чак в четвъртък сутринта. В петък през нощта, към 3ч, му драснах имейл, че ще му пратя половината нещо по обед. Имам един интересен фийчър, като стоя до твърде късно пред компютър почва да ме боли гърлото. Сетих се за това като си лягах, щото се прояви.
Легнах си и станах без аларма в 9:15. В 10:30 стигнах до библиотеката. Четох новини, после 2ч си играх да си експортвам всичките графики от матлаб в картинки. За втори път. Първия път ги направих на *.emf файлове, без да проверя как изглеждат. Преди *.emf-ите се бяха получили добре. Ама снощи са станали по най-смачкания възможен начин. И хайде за втори път в *.png файлове. А да. Изхитрих се да си записвам графиките от матлаб като графики а не като снимки, за да мога да ги редактирам след това. Смяна на имена по осите, слагане и редактиране на легенди, премахване на част от линиите, смяна на типа на линията, такива неща. Офф, дрънкам глупости.
С една дума, в 13:30 си генерирах *.pdf файл и го пратих. 22 страници. Тепърва имам да описвам опитната постановка, симулационната постановка, резултатите и много други неща. 50 страници са ми сигурни, аз се целя в 80, без да броя приложението със матлаб кода.
След като пратих тези неща почнах да си почивам. Викам утре ще описвам останалото. Само, че днес се събудих не съвсем здрав. Гърлото, малко главобол, малко температура. Спах от 2 до 9 и съм по-добре. Чая с три вилици мед е ъпгрейт-нат с резен лимон. Та след като събудиха в 10ч сутринта с обаждане от Варна с поздрави за Баба Марта, станах и тръгнах и аз да поздравявам виртуално. В Фъцбук станах фен на мартеничките, изкопах една снимка на мартеничка от нета и я разпратих на всички българи от скайп-а си. Борислав ми благодари и го извиках да дойде за да му подаря една истинска мартеничка. Сега е момента да кажа че преди седмица пристигна колет от мама с 50 мартенички. Май още не съм качил снимките от тогава. Та имам да раздавам на всичко живо наоколо.
Само че такова домашно ми зададоха с тези мартенички. Кой може да обясни какво е мартеницата, защо се носи, какво символизира и т.н. На български за начало. После аз ще превеждам на немски. Аз си зададох въпроса преди седмица и стигнах до извода че знам само че са за здраве и че се носят до към първа пролет. Цяла седмица отлагах, ама днес се грабнах и прерових нета. Намерих малко материали на български, и целенасочено потърсих в немската уикипедиа. Оказа се че има доста свястна статия която преработих за нуждите си.
Малко от противоречивата иформация която събрах:
Тъкмо си препрочетох творението и Антон почука на вратата. Нещо щели да си ходят и т.н. Много ми е забавно как българин и руснак си говорят на немски за да се разбират ама както и да е. Впрочем претендирам да разбирам 70-80% от руската реч ама за сега не мога да генерирам изречение на руски. Друг път имам да разказвам как играх на асоциации с руснаците на едно тяхно събиране преди седмица. Играта е един ти задава тайно дума и ти трябва да я обясниш на другите с жестове така че да я назоват. Част от думите които познах и обяснявах: започнах с “Инфлация” и да ви кажа бързичко я обясних. “Кристал” - голям зор да я познаем. Схемата е – който познае думата после трябва да обяснява. Зададоха ми “надежда”. Много зор да я обясня. Аз пък зададох “индийка”. Зададох още ‘Дума’, ‘Магазин’, ‘Куб’ и всичките им бяха трудни за обясняване. Имах да обяснявам и ‘Ръжда’, също много зор. Та голямо весело беше. Мисля като се прибера да опираме да го играем това с почерпени инженери, очаквам много изпълнения. Просто такива лица има сред колегите че...
А си мислех да го разказвам друг път. Като хвана клавиатурата та нямам спирка. Ама като си знам че следващото писане в блога е най-рано след седмица... По-добре да опиша каквото помня.
Та да се върна на мартениците. Подарявам аз една на Антон и си разказвам песничката на немски. Малко го загубих като споменах думата за лястовица на немски ама както и да е, като цяло му хареса. Вика и аз искам да ти подаря нещо и тръгва към стаята си. И ми дава едно руско знаме. Много му благодарих и там връчих мартеница на друг руснак който познавам покрай събиранията и за втори път обясних на кратно и на немски какво е и защо е. Той пък вика, аз нямам какво да ти подаря. Викам не е това идеята. Ама той бързо го импровизира. Вика виждал ли си руски пари. И вади от джоба си една лъскава монета от 10 рубли. Изглежда като левчето, от два метала, ама по-голяма и от двулевката сигурно. Много ми хареса и им показах няколко български монети, до колекцията си от евро монети. Явно трябва да разкажа, че ми попадат понякога монети с интересни рисунки на гърба. И аз взех да си ги събирам. Някъде трябва да има снимка. Всъщност няма още ама ще направя и ще сложа линк. Та руснака ми стана много приятно че е уцелил подарък гледайки колекцията от другите монети. Споменах и копейките във Варна и той ме успокои че стойността на 10-те рубли е към 50 стотинки.
В това време Антон разглежда българските ми монети и срича ‘статинка’. Казах му че идва от ‘една стотна’ и после казах че мадарският конник ще е на българското евро като я докараме до там. Малко ли му взех акъла обаче като се разбрахме че мадарският конник е изсечен в скалите преди около хиляда години. ‘Хиляда’? Ами да, България е там където е сега от 681-а година.
Та така.
После спах за здраве и сега мисля да събера един файл с графики за да покажа на Андреас резултатите от експериментите. Само дето е 2:30 сега. След няколко дни проверете за ъпдейт на статията, имам да качвам и да залинквам снимки.
Легнах си и станах без аларма в 9:15. В 10:30 стигнах до библиотеката. Четох новини, после 2ч си играх да си експортвам всичките графики от матлаб в картинки. За втори път. Първия път ги направих на *.emf файлове, без да проверя как изглеждат. Преди *.emf-ите се бяха получили добре. Ама снощи са станали по най-смачкания възможен начин. И хайде за втори път в *.png файлове. А да. Изхитрих се да си записвам графиките от матлаб като графики а не като снимки, за да мога да ги редактирам след това. Смяна на имена по осите, слагане и редактиране на легенди, премахване на част от линиите, смяна на типа на линията, такива неща. Офф, дрънкам глупости.
С една дума, в 13:30 си генерирах *.pdf файл и го пратих. 22 страници. Тепърва имам да описвам опитната постановка, симулационната постановка, резултатите и много други неща. 50 страници са ми сигурни, аз се целя в 80, без да броя приложението със матлаб кода.
След като пратих тези неща почнах да си почивам. Викам утре ще описвам останалото. Само, че днес се събудих не съвсем здрав. Гърлото, малко главобол, малко температура. Спах от 2 до 9 и съм по-добре. Чая с три вилици мед е ъпгрейт-нат с резен лимон. Та след като събудиха в 10ч сутринта с обаждане от Варна с поздрави за Баба Марта, станах и тръгнах и аз да поздравявам виртуално. В Фъцбук станах фен на мартеничките, изкопах една снимка на мартеничка от нета и я разпратих на всички българи от скайп-а си. Борислав ми благодари и го извиках да дойде за да му подаря една истинска мартеничка. Сега е момента да кажа че преди седмица пристигна колет от мама с 50 мартенички. Май още не съм качил снимките от тогава. Та имам да раздавам на всичко живо наоколо.
Само че такова домашно ми зададоха с тези мартенички. Кой може да обясни какво е мартеницата, защо се носи, какво символизира и т.н. На български за начало. После аз ще превеждам на немски. Аз си зададох въпроса преди седмица и стигнах до извода че знам само че са за здраве и че се носят до към първа пролет. Цяла седмица отлагах, ама днес се грабнах и прерових нета. Намерих малко материали на български, и целенасочено потърсих в немската уикипедиа. Оказа се че има доста свястна статия която преработих за нуждите си.
Малко от противоречивата иформация която събрах:
- "Цветовете имат строго определен смисъл: червено - кръв, живот; бяло - чистота, щастие. Бялата вълна в мартеницата символизира дълъг живот, а червената - здраве и сила. "
- "The marteniza is going to protect you from evil spirits and bring you health for the whole year. (Мартеницата ще те предпазва от лоши духове и ще ти носи здраве цяла година)"
- "Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица тоест до настъпването на пролетта."
- "Белият цвят на мартеницата първоначално символизира мъжкото начало, силата.По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността и непорочността – белият цвят е цветът на Христос. Червеното е женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането."
Тъкмо си препрочетох творението и Антон почука на вратата. Нещо щели да си ходят и т.н. Много ми е забавно как българин и руснак си говорят на немски за да се разбират ама както и да е. Впрочем претендирам да разбирам 70-80% от руската реч ама за сега не мога да генерирам изречение на руски. Друг път имам да разказвам как играх на асоциации с руснаците на едно тяхно събиране преди седмица. Играта е един ти задава тайно дума и ти трябва да я обясниш на другите с жестове така че да я назоват. Част от думите които познах и обяснявах: започнах с “Инфлация” и да ви кажа бързичко я обясних. “Кристал” - голям зор да я познаем. Схемата е – който познае думата после трябва да обяснява. Зададоха ми “надежда”. Много зор да я обясня. Аз пък зададох “индийка”. Зададох още ‘Дума’, ‘Магазин’, ‘Куб’ и всичките им бяха трудни за обясняване. Имах да обяснявам и ‘Ръжда’, също много зор. Та голямо весело беше. Мисля като се прибера да опираме да го играем това с почерпени инженери, очаквам много изпълнения. Просто такива лица има сред колегите че...
А си мислех да го разказвам друг път. Като хвана клавиатурата та нямам спирка. Ама като си знам че следващото писане в блога е най-рано след седмица... По-добре да опиша каквото помня.
Та да се върна на мартениците. Подарявам аз една на Антон и си разказвам песничката на немски. Малко го загубих като споменах думата за лястовица на немски ама както и да е, като цяло му хареса. Вика и аз искам да ти подаря нещо и тръгва към стаята си. И ми дава едно руско знаме. Много му благодарих и там връчих мартеница на друг руснак който познавам покрай събиранията и за втори път обясних на кратно и на немски какво е и защо е. Той пък вика, аз нямам какво да ти подаря. Викам не е това идеята. Ама той бързо го импровизира. Вика виждал ли си руски пари. И вади от джоба си една лъскава монета от 10 рубли. Изглежда като левчето, от два метала, ама по-голяма и от двулевката сигурно. Много ми хареса и им показах няколко български монети, до колекцията си от евро монети. Явно трябва да разкажа, че ми попадат понякога монети с интересни рисунки на гърба. И аз взех да си ги събирам. Някъде трябва да има снимка. Всъщност няма още ама ще направя и ще сложа линк. Та руснака ми стана много приятно че е уцелил подарък гледайки колекцията от другите монети. Споменах и копейките във Варна и той ме успокои че стойността на 10-те рубли е към 50 стотинки.
В това време Антон разглежда българските ми монети и срича ‘статинка’. Казах му че идва от ‘една стотна’ и после казах че мадарският конник ще е на българското евро като я докараме до там. Малко ли му взех акъла обаче като се разбрахме че мадарският конник е изсечен в скалите преди около хиляда години. ‘Хиляда’? Ами да, България е там където е сега от 681-а година.
Та така.
После спах за здраве и сега мисля да събера един файл с графики за да покажа на Андреас резултатите от експериментите. Само дето е 2:30 сега. След няколко дни проверете за ъпдейт на статията, имам да качвам и да залинквам снимки.
неделя, февруари 08, 2009
Жив съм
Внимание, изключително лична статия, четете на собствена отговорност. Това е дневник все пак.
Преди три месеца се смях на немската идея че неделята е “ден за почивка от работа и душевно възвишение”. Днес не ми е смешно. След 9 дни интензивна работа, наистина почивката идва дюшеш. В този период се случиха толкова интересно, важни и полезни неща за мен че трябва да почна от начало.
Преди време, в началото на януари, сестра ми ми каза да се вслушвам в желанията си и да ги удовлетворявам, ако си спомням правилно и ако го интерпретирам правилно. А, и да си смъкна самоконтрола.
Чудесно, само че това което направих не беше това което се е очаквало. Занимавах се с много неща които си мислех че ще са ми интересни, например Lego Technic сериите, със зъбните колела и двигателите. Слушах образователни продкастове на тема тантра. Не помня още какво. Е да, 8 статии в блога. Знам че в периода 6-16 януари не съм се занимавал с дипломната си, понеже трябваше да подкарам някаква симулация под MatLab, която не ми се отдаде от раз и реших че не ми е интересно. По едно време Андреас ме извика, каза ми че след седмица ще ходят в Москва и че тогава ще трябва да опиша какво съм направил до сега. А до тогава, да напредна със симулацията. Е през нея седмица поработих няколко часа, подкарах симулацията с безуспешен резултат и дойде време да пиша.
Това което си спомням е, че на 28-ми ми се пригледа сериала ‘Герои’. Намерих си компресирани епизоди в Интернет и изгледах 3-4 по ред до 4ч сутринта. Нещо ми прищрака в главата, усетих се че съм се отклонил много от пътеката и си поисках разговор със сестрата през скайп настроението. После си легнах.
На другия ден ме събуди музика. Сравнително рано, на 7-мия час сън. Толкова бях сънен че реших че е 13:30 и реших да стана. После разбрах че е 12:30, а аз съм гледал часовника с българско време. 10 мин по-късно ми се включи Галина и попита за нещо важно ли искам да си говорим. Майтапа е как така станах и как така тя беше в скайп по него време. Като чу половината от нещата които вече описах, много ми се накара. Установих, че съм се отдал на мързела си в много крайна форма. Също така разбрах, че съм се отдал на прищявките си, а не на желанията си, и това е причината да не ме радват. След това ми разказа един примерен вариант за изкарване на деня.
Благодарих й много и станах. Първо си разчистих и подредих стаята, за да не ме разсейва околната среда. Хапнах, като компа не беше на масата, не си постлах вестник за покривка и от компа звучеше просто музика на случаен принцип. Защото другото което установихме със сестра ми е че се пренасищам с информация. А е най ми е трудно се пренастройвам. От тантра към немски или дипломна да речем. Та, след като хапнах седнах в 15ч и започнах да си пиша текста на дипломната работа. Всяко начало е трудно и до 19ч имах по-малко от страница и половина, обаче толкова въпроса си зададох и на толкова си отговорих че ... След час Стълб, ако се не лъжа, минах на фаза немски език. След 4 дни имах контролно и също бях на никъде с преговора на материала. Много работа на кратки почивки и в два часа през нощта реших че мога да си легна. И работата може да е зарибяваща ако и се отдадеш. Наистина не ми се спираше. А плана й за изкарване на деня го бях преизпълнил!
Сънувах страхотно жив сън и се събудих в 08:04. Тъкмо си мислех да си доспя, по навик, и се усетих че не ми се спи много, а и се сетих за книгата която четох преди месец и половина за качествения сън. Там се казва, че количеството не е важно. Викам си ще стана и ще си пусна радио да видим дали ще ми се появи някакво знамение. Пускам си българското Z-Rock през Интернет и хващам ‘Wind of Change’ по средата. Викам си, ето наистина е трябвало да стана. Тогава се сетих само че Scorpions са ми любима група, и това е много важна за мене песен. 5 дни по-късно се усетих и за посланието което носи песента: Вятърът на Промяната, новото начало. Та нали аз тъкмо започвам да променям навиците си. Много е настръхващо като се замислиш. Разкърших, закусих, писах по дипломната, почивах, май спах 40 минути, както е плана от книгата, пак учих, не помня добре, не е и важно. Важното е че вечерта направих стълб преди да почна пак да уча по немски. И пак до един-два часа. И като се зареди така, та цяла неделя, както е казал поета. В събота си намерих генерална грешка в дипломната работа и бях много щастлив от факта. Написах в Скайп настроението си “{[( Намерих си грешка (party) )]}”. В резултат се случиха следните две неща:
И така, сега работя по много, тренирам всеки ден за да компенсирам, дипломната ми е на стъпка от 100% успешна компютърна симулация, сигурно днес ще я имплементирам, и се чувствам почти добре.
Почти защото установих че многото работа иска много енергия а аз все още се храня по старата си система. Та сега наваксвам с месо и много мед, освен боба и спагетите.
Установих че в мига в който изисках от тялото си, то реагира положително. Значи, аз сам съм се вкарвал в летаргия.
Сега съм като машинка, събуждам се сам след около осем или по-малко часа сън, след като съм сънувал цветно, ама цветно. А днес даже два съня, привидно без директна връзка помежду си. Толкова ярки, живи, реални сънища не съм имал или от много време, или до сега изобщо.
Всеки ден правя Стълб и от време на време изкача някое прозрение в главата ми. Страхотно е.
Важно е да кажа още нещо. Не съжалявам за това което съм правил по-рано. Малко ме беше срам да го разкажа, но се уча да не ми пука. При мене важи закона за натрупването и критичната маса. Събирам информация, смилам я и в един момент се случва лавинообразния процес на промяна на състоянието. Всичко което ми се случи по-рано ми беше нужно за да вляза и да остана в новото състояние в което съм сега.
Жалко е че с много детайли обясних какво е било, а не отделих много място на новото и по-хубаво състояние, но както и да е. С една дума искам да кажа че книжката за качествения съм работи и скоро може да и направя резюме на български тука. Струва си повече от познатите ми да имат възможността, ако не друго, поне да сънуват така. Преди месец си бях пожелал да обръщам повече внимание на сънищата си, и ето че сега помня повече от всеки сън от когато и да било. Приятно ми е да се хваля, но мисля да спра. Дано не съм си спестил нещо важно, защото ми се иска след време да си припомня нещата които ми се случват сега, четейки настоящата статия.
П.С.
Последно забавно уточнение, разговора с Галина и дейното начало на промяната се случи в четвъртък, а аз съм роден на този ден от седмицата. Съвпадение? Не вярвам в тях от малък...
Преди три месеца се смях на немската идея че неделята е “ден за почивка от работа и душевно възвишение”. Днес не ми е смешно. След 9 дни интензивна работа, наистина почивката идва дюшеш. В този период се случиха толкова интересно, важни и полезни неща за мен че трябва да почна от начало.
Преди време, в началото на януари, сестра ми ми каза да се вслушвам в желанията си и да ги удовлетворявам, ако си спомням правилно и ако го интерпретирам правилно. А, и да си смъкна самоконтрола.
Чудесно, само че това което направих не беше това което се е очаквало. Занимавах се с много неща които си мислех че ще са ми интересни, например Lego Technic сериите, със зъбните колела и двигателите. Слушах образователни продкастове на тема тантра. Не помня още какво. Е да, 8 статии в блога. Знам че в периода 6-16 януари не съм се занимавал с дипломната си, понеже трябваше да подкарам някаква симулация под MatLab, която не ми се отдаде от раз и реших че не ми е интересно. По едно време Андреас ме извика, каза ми че след седмица ще ходят в Москва и че тогава ще трябва да опиша какво съм направил до сега. А до тогава, да напредна със симулацията. Е през нея седмица поработих няколко часа, подкарах симулацията с безуспешен резултат и дойде време да пиша.
Това което си спомням е, че на 28-ми ми се пригледа сериала ‘Герои’. Намерих си компресирани епизоди в Интернет и изгледах 3-4 по ред до 4ч сутринта. Нещо ми прищрака в главата, усетих се че съм се отклонил много от пътеката и си поисках разговор със сестрата през скайп настроението. После си легнах.
На другия ден ме събуди музика. Сравнително рано, на 7-мия час сън. Толкова бях сънен че реших че е 13:30 и реших да стана. После разбрах че е 12:30, а аз съм гледал часовника с българско време. 10 мин по-късно ми се включи Галина и попита за нещо важно ли искам да си говорим. Майтапа е как така станах и как така тя беше в скайп по него време. Като чу половината от нещата които вече описах, много ми се накара. Установих, че съм се отдал на мързела си в много крайна форма. Също така разбрах, че съм се отдал на прищявките си, а не на желанията си, и това е причината да не ме радват. След това ми разказа един примерен вариант за изкарване на деня.
Благодарих й много и станах. Първо си разчистих и подредих стаята, за да не ме разсейва околната среда. Хапнах, като компа не беше на масата, не си постлах вестник за покривка и от компа звучеше просто музика на случаен принцип. Защото другото което установихме със сестра ми е че се пренасищам с информация. А е най ми е трудно се пренастройвам. От тантра към немски или дипломна да речем. Та, след като хапнах седнах в 15ч и започнах да си пиша текста на дипломната работа. Всяко начало е трудно и до 19ч имах по-малко от страница и половина, обаче толкова въпроса си зададох и на толкова си отговорих че ... След час Стълб, ако се не лъжа, минах на фаза немски език. След 4 дни имах контролно и също бях на никъде с преговора на материала. Много работа на кратки почивки и в два часа през нощта реших че мога да си легна. И работата може да е зарибяваща ако и се отдадеш. Наистина не ми се спираше. А плана й за изкарване на деня го бях преизпълнил!
Сънувах страхотно жив сън и се събудих в 08:04. Тъкмо си мислех да си доспя, по навик, и се усетих че не ми се спи много, а и се сетих за книгата която четох преди месец и половина за качествения сън. Там се казва, че количеството не е важно. Викам си ще стана и ще си пусна радио да видим дали ще ми се появи някакво знамение. Пускам си българското Z-Rock през Интернет и хващам ‘Wind of Change’ по средата. Викам си, ето наистина е трябвало да стана. Тогава се сетих само че Scorpions са ми любима група, и това е много важна за мене песен. 5 дни по-късно се усетих и за посланието което носи песента: Вятърът на Промяната, новото начало. Та нали аз тъкмо започвам да променям навиците си. Много е настръхващо като се замислиш. Разкърших, закусих, писах по дипломната, почивах, май спах 40 минути, както е плана от книгата, пак учих, не помня добре, не е и важно. Важното е че вечерта направих стълб преди да почна пак да уча по немски. И пак до един-два часа. И като се зареди така, та цяла неделя, както е казал поета. В събота си намерих генерална грешка в дипломната работа и бях много щастлив от факта. Написах в Скайп настроението си “{[( Намерих си грешка (party) )]}”. В резултат се случиха следните две неща:
- Иво ми каза че само инженер може да се радва на такова нещо;
- Поредното страхотно съвпадение със сестра ми, която позна че съм сбъркал един минус;
И така, сега работя по много, тренирам всеки ден за да компенсирам, дипломната ми е на стъпка от 100% успешна компютърна симулация, сигурно днес ще я имплементирам, и се чувствам почти добре.
Почти защото установих че многото работа иска много енергия а аз все още се храня по старата си система. Та сега наваксвам с месо и много мед, освен боба и спагетите.
Установих че в мига в който изисках от тялото си, то реагира положително. Значи, аз сам съм се вкарвал в летаргия.
Сега съм като машинка, събуждам се сам след около осем или по-малко часа сън, след като съм сънувал цветно, ама цветно. А днес даже два съня, привидно без директна връзка помежду си. Толкова ярки, живи, реални сънища не съм имал или от много време, или до сега изобщо.
Всеки ден правя Стълб и от време на време изкача някое прозрение в главата ми. Страхотно е.
Важно е да кажа още нещо. Не съжалявам за това което съм правил по-рано. Малко ме беше срам да го разкажа, но се уча да не ми пука. При мене важи закона за натрупването и критичната маса. Събирам информация, смилам я и в един момент се случва лавинообразния процес на промяна на състоянието. Всичко което ми се случи по-рано ми беше нужно за да вляза и да остана в новото състояние в което съм сега.
Жалко е че с много детайли обясних какво е било, а не отделих много място на новото и по-хубаво състояние, но както и да е. С една дума искам да кажа че книжката за качествения съм работи и скоро може да и направя резюме на български тука. Струва си повече от познатите ми да имат възможността, ако не друго, поне да сънуват така. Преди месец си бях пожелал да обръщам повече внимание на сънищата си, и ето че сега помня повече от всеки сън от когато и да било. Приятно ми е да се хваля, но мисля да спра. Дано не съм си спестил нещо важно, защото ми се иска след време да си припомня нещата които ми се случват сега, четейки настоящата статия.
П.С.
Последно забавно уточнение, разговора с Галина и дейното начало на промяната се случи в четвъртък, а аз съм роден на този ден от седмицата. Съвпадение? Не вярвам в тях от малък...
неделя, януари 18, 2009
Фантомът Боб
(Мали колко забавни глупости ми минаха през главата докато стигна до текстов редактор, да ги запиша!)
МНЗ предупреждава, да не се чете от гладни хора и бременни жени!
Може ли да се сготви български боб в Германия?
Мисля че не може, но експериментите ще продължат.
Липсата на боб вързал в селска градина (или на прозореца в панелния ни апартамент когато бях на 14 години), липсата на гюзум, чубрица, магданоз и други такива, както и липсата на българин умеещ да готви български боб, правят начинанието много предизвикателно.
По темата с подправките. Какъв майтап бях само докато си избера червен пипер от магазина за яйцата по панагюрски, хи-хи. Мисля че това не съм го писал тука.
Както винаги, отивам в магазина знаейки че ще търся нещо точно определено, но не проверявам в речник за названието на немски (сешоар, сладък червен пипер, боб, може и друго да има ама не се сещам). Намерих аз секцията с подправките. Paprika е най-близкото по цвят, което има там. Само че имаше няколко вида. Минаха 5 минути и три кръгчета от двете стани на стелажа докато се усетя че едни пакетчета са еднакви. После си харесах пипер в солница и ключовата дума süs (сладък). За да няма излъгани камилчета отидох при една продавачка и зададох въпроса "Това гори ли?" (brennen глагол използван и за това че копривата 'жули, пари, гори'). Успокоиха ме че това било паприка и само леко лютяло, имало еди-какво си дето лютяло мъжки. Та с червения пипер не сбърках. Яйцата по панагюрски впечатлиха който трябва и по метод на приготвяне, и на вкус.
За де не бъда голословен ще кажа че номера е да излееш счупени яйца във вряща вода със сол и олио. Хубаво е водата да не е кипяща а да се е успокоила, за да не се разкъсват яйцата от турболенциите. По този начин остават цели. После ги вадиш от водата, поръсваш с пипер, заливаш с кисело мляко 'Bulgaria' и пак поръсваш с червен пипер. Контраста почти горещи яйца и студено кисело мляко (ако се консумира овреме) на мен ми носи голяма наслада. Отделно като се разкъса жълтъка в млякото... (Добре че пиша след като съм ял. Ама пак ми се прияде, не съм си правил от 3 седмици...)
Сега да минем към одисеята с боба. Не, не съм одил да сея (думата сама изскочи даже, браво на вдъхновението)!
Пак не знам как е боб, ама понеже видях къде има леща в магазина реших че ще е на близо. Е да ама там били био-продуктите. Био-боб нямаше! ("Ама от къде ми идват тия!" братовчеда Балки. Егати асоциативната памет. На мен ми стана много смешно като го написах, затъ виц който сам си разказах и до сега не бях чувал!)
Скитах из магазина и слушах един образователен материал на тема правене на тантрична любов и как на една са и се е явил Буда, щото достатъчно вярва в него и е вдигнала достатъчно левел, и на последното възможно място намерих боб.
Три вида боб. Бял и ситен, лилав и много едър и кафяв и нормален. Белия и лилавия пишеше че стават за салата и за по още едно нещо всеки, като нещата бяха две различни. Не си носех фотоапарата, а и не ми се преписваше. Думите ми бяха много неизвестни. Кафявия имаше рецепта за сваряване на гърба. Чудих, гледах и накрая реших да приложа тактиката с продавач-консултантката. Разходих се през половината магазин, докато стигна витрините с месата и се озовах пред витрини със сирене, щото само там имаше продавачки. Естествено реших да попитам някоя по-зряла. Докато чаках за внимание разбрах от къде идвал лафа "Рокфор? А, онова дето ни усмърдя къщата!".
Егати сирената, егати миризмата, егати чудото. Много воля се искаше. То да е едно сирене добре, ама те като се омешат няколко миризми, да се чудиш къде да се денеш. Че идват с мултиплексирани във времето, тъкмо се приспособиш към едната и те лъхва на друга. Миризмата май най-много ми напомня на непроветрена мъжка съблекалня (щото в женска не съм влизал) след спорт. Така де, трябва да се редуват вкусни описания със деликатесни такива.
Та питах продавачката кой боб е най-готин за правене на супа (!), тя погледа, погледа препоръча ми белия, заля ме с думи и разбрах, че е добре да го накисна преди употреба. Е, тя ми показа че зърната, които са колкото две лещени зрънца едно до друго, ще се надуят до размера на нокъта на палеца ми, ама практиката показа друго. Но по ред.
Защо опрях до бобец. Ей, инженер Донев има култово изобретение по темата - "Бобо-редуктор". Преди няколко дена се прибирам и от първия етаж ме лъхна на бобец. Откачих! Прибрах се и писах спешен SMS (от който се роди и предната статия) до нашите, за елементарна рецепта като за мен. Аз исках да ми пратят снимка на лист с инструкции, но мама ми прати троен SMS с всичко необходимо. Та на другия ден се вдигнах до магазина за боб и лук. Като се прибрах измих боба, сложих го да се кисне и заминах на турски купон. До пет сутринта. Като станах днес попитах как да си направя запръжка с червен пипер (нали имам), че бистър боб само с лук, нещо не ми изглеждаше добре във въображението. Получих SMS инструкции, че и телефонен разговор понеже зададох уточняващи въпроси. С такава скорост ми се говореше че ми стана смешно и нищо не запомних май. Ама няма значение.
Отидох, в кухнята, излях водата дето се е киснал боба в продължение на 20 часа, от 21 вчера, до 17 днес, налях литър вода в тенджерата и пуснах котлона. Накълцах лук с ножа, който прогресивно става все по-тъп, при все че го заточвам малко във вилицата си. Лаф от пицария "Венеция", ако не греша "Ако тръгна да те коля с него ще умреш от гъдел!".
Като писах вилица та се сетих, аз така и си нямам лъжица. Че и единствения черпак в кухнята е такъв, та се правя че го няма. Осинових една голяма лъжица и готвих с нея.
Майтапа беше че след като се запени, взе да кипи извън тенджерата. На първия опит за кипене се стреснах и го дръпнах от котлона, ама на втория запазих присъствие на духа, оставих го да се накипи, и да остане толкова вода в тенджерата, колкото че да не кипи повече. Попивах с вестници. Вря към 40 минути, после прецених че зърната са меки и се заех със запръжката.
Там май нямаше особени изненади. Освен, че си пресипвах сос с лъжицата, ама в един момент запръжката беше токова гъста, та се събра всичката на лъжицата и мен ме достраша да бъркам с нея повече в тенджерката. Остъргах я колкото мога в ръба на тигана, добавих сос смело, със същата почти пълна със запръжка, лъжица и всичко се оправи. Излях резултата в тенджерата, добавих още малко сол, щото доливах почти литър вода, за да компенсирам изврялата такава, и спрях котлона.
Не се опитах да си сипвам в чинията с лъжицата с която ще ям, а използвах една доста по-голяма.
Надробих си пълнозърнест хляб за тостер, и опитах. Яде се доволно. При все семлото изпълнение, е много добре. Само като сдъвчиш зърната, вкуса е воден и безсолен. Или е трябвало да го накисна със сол, или да го варя повече, ще видим. Както със всичко друго което ям, като му сложа кетчуп, става чудесно. За просветените уточнявам, че не е Гевурц кетчуп, а от обикновения. Гевурца е свършил в магазина и сега чакам с нетърпение да заредят за да му се насладя.
В заключение мога да кажа, че след двата ми опита за приготвяне на миш-маш, приключили с резултат, който ме отказа за три месеца да се опитам да си сваря нещо повече от яйца, днешния опит е повече от окуражаващ. Снимки тук.
П.С.
Смях! Как се топли само една порция боб, при условие че нямаме железни чинии тука? 10 секунди за размисъл. Отмерва се колко ми събира чинията, после се сипва в тиган и се топли на котлона.
Няма такива импровизации!
МНЗ предупреждава, да не се чете от гладни хора и бременни жени!
Може ли да се сготви български боб в Германия?
Мисля че не може, но експериментите ще продължат.
Липсата на боб вързал в селска градина (или на прозореца в панелния ни апартамент когато бях на 14 години), липсата на гюзум, чубрица, магданоз и други такива, както и липсата на българин умеещ да готви български боб, правят начинанието много предизвикателно.
По темата с подправките. Какъв майтап бях само докато си избера червен пипер от магазина за яйцата по панагюрски, хи-хи. Мисля че това не съм го писал тука.
Както винаги, отивам в магазина знаейки че ще търся нещо точно определено, но не проверявам в речник за названието на немски (сешоар, сладък червен пипер, боб, може и друго да има ама не се сещам). Намерих аз секцията с подправките. Paprika е най-близкото по цвят, което има там. Само че имаше няколко вида. Минаха 5 минути и три кръгчета от двете стани на стелажа докато се усетя че едни пакетчета са еднакви. После си харесах пипер в солница и ключовата дума süs (сладък). За да няма излъгани камилчета отидох при една продавачка и зададох въпроса "Това гори ли?" (brennen глагол използван и за това че копривата 'жули, пари, гори'). Успокоиха ме че това било паприка и само леко лютяло, имало еди-какво си дето лютяло мъжки. Та с червения пипер не сбърках. Яйцата по панагюрски впечатлиха който трябва и по метод на приготвяне, и на вкус.
За де не бъда голословен ще кажа че номера е да излееш счупени яйца във вряща вода със сол и олио. Хубаво е водата да не е кипяща а да се е успокоила, за да не се разкъсват яйцата от турболенциите. По този начин остават цели. После ги вадиш от водата, поръсваш с пипер, заливаш с кисело мляко 'Bulgaria' и пак поръсваш с червен пипер. Контраста почти горещи яйца и студено кисело мляко (ако се консумира овреме) на мен ми носи голяма наслада. Отделно като се разкъса жълтъка в млякото... (Добре че пиша след като съм ял. Ама пак ми се прияде, не съм си правил от 3 седмици...)
Сега да минем към одисеята с боба. Не, не съм одил да сея (думата сама изскочи даже, браво на вдъхновението)!
Пак не знам как е боб, ама понеже видях къде има леща в магазина реших че ще е на близо. Е да ама там били био-продуктите. Био-боб нямаше! ("Ама от къде ми идват тия!" братовчеда Балки. Егати асоциативната памет. На мен ми стана много смешно като го написах, затъ виц който сам си разказах и до сега не бях чувал!)
Скитах из магазина и слушах един образователен материал на тема правене на тантрична любов и как на една са и се е явил Буда, щото достатъчно вярва в него и е вдигнала достатъчно левел, и на последното възможно място намерих боб.
Три вида боб. Бял и ситен, лилав и много едър и кафяв и нормален. Белия и лилавия пишеше че стават за салата и за по още едно нещо всеки, като нещата бяха две различни. Не си носех фотоапарата, а и не ми се преписваше. Думите ми бяха много неизвестни. Кафявия имаше рецепта за сваряване на гърба. Чудих, гледах и накрая реших да приложа тактиката с продавач-консултантката. Разходих се през половината магазин, докато стигна витрините с месата и се озовах пред витрини със сирене, щото само там имаше продавачки. Естествено реших да попитам някоя по-зряла. Докато чаках за внимание разбрах от къде идвал лафа "Рокфор? А, онова дето ни усмърдя къщата!".
Егати сирената, егати миризмата, егати чудото. Много воля се искаше. То да е едно сирене добре, ама те като се омешат няколко миризми, да се чудиш къде да се денеш. Че идват с мултиплексирани във времето, тъкмо се приспособиш към едната и те лъхва на друга. Миризмата май най-много ми напомня на непроветрена мъжка съблекалня (щото в женска не съм влизал) след спорт. Така де, трябва да се редуват вкусни описания със деликатесни такива.
Та питах продавачката кой боб е най-готин за правене на супа (!), тя погледа, погледа препоръча ми белия, заля ме с думи и разбрах, че е добре да го накисна преди употреба. Е, тя ми показа че зърната, които са колкото две лещени зрънца едно до друго, ще се надуят до размера на нокъта на палеца ми, ама практиката показа друго. Но по ред.
Защо опрях до бобец. Ей, инженер Донев има култово изобретение по темата - "Бобо-редуктор". Преди няколко дена се прибирам и от първия етаж ме лъхна на бобец. Откачих! Прибрах се и писах спешен SMS (от който се роди и предната статия) до нашите, за елементарна рецепта като за мен. Аз исках да ми пратят снимка на лист с инструкции, но мама ми прати троен SMS с всичко необходимо. Та на другия ден се вдигнах до магазина за боб и лук. Като се прибрах измих боба, сложих го да се кисне и заминах на турски купон. До пет сутринта. Като станах днес попитах как да си направя запръжка с червен пипер (нали имам), че бистър боб само с лук, нещо не ми изглеждаше добре във въображението. Получих SMS инструкции, че и телефонен разговор понеже зададох уточняващи въпроси. С такава скорост ми се говореше че ми стана смешно и нищо не запомних май. Ама няма значение.
Отидох, в кухнята, излях водата дето се е киснал боба в продължение на 20 часа, от 21 вчера, до 17 днес, налях литър вода в тенджерата и пуснах котлона. Накълцах лук с ножа, който прогресивно става все по-тъп, при все че го заточвам малко във вилицата си. Лаф от пицария "Венеция", ако не греша "Ако тръгна да те коля с него ще умреш от гъдел!".
Като писах вилица та се сетих, аз така и си нямам лъжица. Че и единствения черпак в кухнята е такъв, та се правя че го няма. Осинових една голяма лъжица и готвих с нея.
Майтапа беше че след като се запени, взе да кипи извън тенджерата. На първия опит за кипене се стреснах и го дръпнах от котлона, ама на втория запазих присъствие на духа, оставих го да се накипи, и да остане толкова вода в тенджерата, колкото че да не кипи повече. Попивах с вестници. Вря към 40 минути, после прецених че зърната са меки и се заех със запръжката.
Там май нямаше особени изненади. Освен, че си пресипвах сос с лъжицата, ама в един момент запръжката беше токова гъста, та се събра всичката на лъжицата и мен ме достраша да бъркам с нея повече в тенджерката. Остъргах я колкото мога в ръба на тигана, добавих сос смело, със същата почти пълна със запръжка, лъжица и всичко се оправи. Излях резултата в тенджерата, добавих още малко сол, щото доливах почти литър вода, за да компенсирам изврялата такава, и спрях котлона.
Не се опитах да си сипвам в чинията с лъжицата с която ще ям, а използвах една доста по-голяма.
Надробих си пълнозърнест хляб за тостер, и опитах. Яде се доволно. При все семлото изпълнение, е много добре. Само като сдъвчиш зърната, вкуса е воден и безсолен. Или е трябвало да го накисна със сол, или да го варя повече, ще видим. Както със всичко друго което ям, като му сложа кетчуп, става чудесно. За просветените уточнявам, че не е Гевурц кетчуп, а от обикновения. Гевурца е свършил в магазина и сега чакам с нетърпение да заредят за да му се насладя.
В заключение мога да кажа, че след двата ми опита за приготвяне на миш-маш, приключили с резултат, който ме отказа за три месеца да се опитам да си сваря нещо повече от яйца, днешния опит е повече от окуражаващ. Снимки тук.
П.С.
Смях! Как се топли само една порция боб, при условие че нямаме железни чинии тука? 10 секунди за размисъл. Отмерва се колко ми събира чинията, после се сипва в тиган и се топли на котлона.
Няма такива импровизации!
Абонамент за:
Публикации (Atom)