Тъкмо си стегнах багажа, сега е девет и половина вечерта в неделя, утре след работа ще пътувам цяла нощ и във вторник сутринта ми е самолета. От днес мога да се похваля, че съм правил Стълб, играл съм формата и съм разцъквал волей в парка зад двореца в Карлсруе. Не е малко, не е много. След малко ще се опитам да кажа какво стана тука последните дни, ама сега да кажа малко за града и хората. Града е по-натоварен, по-оживен и по-различен от Росток. Само от градския транспорт ми се взема акъла. На кръстовищата за всяка посока на движение на колите има отделни светофари за пешеходците. Ясно ми е, че не се изказвам ясно но не ми се влиза в подробности сега, питайте после ще разяснявам. Докато съм на тема транспорт, нека да преразкажа какво прочетох в Уикипедиа. Трамваите, S-Bahn-а и нормалните влакове могат да се движат по едни и същи ЖП-линии из града. Това се нарича “модел на Карлсруе” и е изкопирано в още десетина града в света. Аз в града влак не видях, ама ми е достатъчно странно S-Bahn-а да ми спира до офиса.
За хората. Много интернационални. Страшно много испанска реч чувам докато се разхождам. Има и не малко руснаци. Чух и румънци, и французи. Докато се разхождах из университета чух и български. Три момичета тъкмо се разделяха. Има и немци ама не са много. Днес играх в парка с немски метали, в петък хвърлях фризби с испано-говорящи: бразилец, французойка, немец, имаше и испанец даже.
А каква пролет е тука...
След като Феликс ме взе от гарата във вторник, коментирахме времето. Оказа се че пак съм го оправил, миналата седмица било кофти, ама от понеделника в който се свързах с тях почнало да се оправя. Ако не живеех толкова близо до улица, щях да спя на открехнат прозорец. На Мьолнер щрасе колко спокойно и тихо беше...
Сега да мина на същественото. Може да съм публикувал, може и да не съм но да кажа на кратко. Роланд ме канеше като практикант във фирмата. Аз му уточних, че през април няма да имам студентски права. Той ми каза, че тогава ще пишем в договора ‘временен работник’ (‘Aushilfe’). Бях му намекнал нещо за парите които ми предлагат че едва ли ще ми стигнат за жилище, храна и транспорт.
И до там.
После одисеята с пансиона и ей ме на, в сряда към 11ч успешно стигнал до офиса им. Обсъдихме с кого ще ходя по институции и до кои точно и отидохме двамата с Роланд, в конферентната зала да си приказваме. Разбрахме се, че мога да остана до 20 юни, че ще работя това което съм работил и преди в България, че може даже да се науча да поставям задачи в Jira-та за другите разработчици по проекта и т.н.
Нормално работно време.
След като изяснихме това за няколко минути повдигнах въпроса за плащането. Той ми каза, че е валидно онова което сме си писали в имейлите. Заплащане като на стажант, или студент, който работи не много часове в седмицата, между ученето.
Теглих си една на ум и почнах да се аргументирам как това което ми предлагат не може да ми покрие само пансиона ако остана в него. А, да, сам ще си плащам жилището.
Отделно, че имам опит по проекта и със самата фирма. Май че имам и още някое достойнство ама не помня какво му казах още. И заявих една трикратно по-висока цифра.
Той пък ми изкара вода от кладенците с икономическата криза, и за това че съм се изтърсил ненадейно, и че това е последното ясно заявено число в кореспонденцията ни.
Факт е, че забравих да им пиша точна дата на пристигане ама от края на януари си говорим за началото на април.
И той ми каза че ме разбирал, че бих искал много пари.
А, не, изпротестирах, тука съм да правя опит, не пари. Ама искам да мога да оцелея и да мога да си купя билет за самолета за България. И смъкнах на двукратно по-висока сума от тази в имейлите, наистина толкова колкото да изкарам човешки три месеца.
Ами ще питам и ще ти кажа щом имам отговор.
И ние с Йорг се грабнахме към кметството и към агенцията за работа. От тази агенция разбрах, че ми трябва и някаква диплома, за да мога да получа разрешение за работа. Аз нямам почти нищо. Това което измислихме на прима-виста, е че мога да поискам два факса от Росток с резултатите ми от магистратурата до момента и с отличния (!) резултат от дипломната ми работа разработена там. В рамките на дни само това. Иначе дипломите ми са на български и докато се преведат, и да се изпратят...
Пък и в България все още съм студент. Драснах аз два имейла, до Андреас и до Еразмус отговорничката за преведената ми академична справка с която кандидатствах.
Почнах да се чувствам неподготвен за това на което се натресох обаче. Отвътре взе да ме обзема страх и взе да ми се връща. И така почти цял ден. Даже проверих за скорошни полети.
Преди месеци четох една книжка със слаба, според мен, история и много силни послания. Там главния герой попада в окупирания от китайците Тибет, и след втория ден почва постоянно да го избива на връщане. Докато си четях на спокойствие в студентската квартира в Росток, изобщо не можах да му вляза в положението, и се чудех защо действа и мисли по начина по който е описано.
Е, тази сряда за се чувствах точно така както беше описано в ‘Търсенето на Шамбала’. Успях да се взема в ръце и да започна да мисля положително чак към седем вечерта.
На другия ден отидох в офиса на време. Роланд ми каза, че трябва да си поговорим след няколко минути. С две думи, офертата им си остава онзи дето едва би ми покрила квартирата, а аз бих имал задълженията на пълноправен служител. Благодарих му за всичко което направиха през последните два дни за мен, казах му че съм си платил за пансиона до понеделник и попитах мога ли да идвам в офиса за да вляза в час с проекта, докато си чакам самолета, билет за който щях да си купя след няколко минути. Да можеш. Почнах да чета спецификацията след обед, понеже преди обеда го използвах за да си приключа делата в Германия.
А, и най важното, казах му, че напълно ги разбирам и съзнавам колко нетактично съм постъпил и как е трябвало предварително да поставя всичко ясно.
И така.
За собственика на пансиона и ценоразписа му не ми се разказва много, но ако трябва да останете за 3-4 дни в Карлсруе, пансион “Зебра” до зоопарка, няма да ви се стори ужасен. Стига на горния етаж да няма празнуващи студенти.
Време е да си лягам, че утре ще почвам да си мъкна куфарите от 8:30 сутринта.
Хайде сега да си поиграя по нервите на майка си.
Още малко всъщност, щото тя сега си повтаря “нали му казах”.
Ще хвана влак в десет вечерта, ще сменя четири влака и в 5:20 сутринта ще съм на няколко километра от летището до Дортмунд. От там, автобусче, летище, кантарче, самолетче и Галинка, в този ред.
И ако някой ме мисли, нека да си помисли за първия вариант който си съчиних като се канех да си купя билет за влак. Пристигам десет вечерта до Дортмунд, хващам си автобуса и стоя до 6 сутринта на топло в летището.
Звучи ли ви?
И на мен ми звучеше.
И добре че имаше не повече от 25 души на опашката за билети на гарата, та се усетих че летището може и да има навика да затваря. Отказах се от опашката и за 20 минути успях да се свържа с Дортмунд.
Знам от някъде много як лаф за “денонощно” на немски – “rund um die Uhr” (‘в кръг около часовника’). Мисля, че го знам от реклама.
Ами, не. Затваря от полунощ до три сутринта. Благодарих си на подсъзнанието и на опашката в гарата и се върнах да чакам пак. Казах, че искам да пристигна когато тръгват първите автобуси и ми предложиха всичко на всичко две оферти. Едната гласеше, чакане на централна ЖП гара Дортмунд от полунощ до 5 сутринта. Благодарих, казах и че познавам гара Дортмунд и тя не е най-приятното място за престой и взех другата оферта в която повечето време се прекарва из влаците. Има един час чакане на една гара ама ще го изкарам.
Та така, мамо, спи спокойно ида си, в София ще ме посрещнат.
da utocnnq che im blagodarq iskreno, i che stana gotin turizym.
понеделник, април 06, 2009
Пътят до Карлсруе
Аз във влака какво си мислех, че ще пиша по-нататък, то какво излезе.
По някое време през януари се наканих да подпитам Роланд за предложението му от август. Писах му email на немски и получих отговор на втори февруари, след изпита си по немски, успешно издържан с 4-ка по немската система (3ка на релси по българската).
Имаше нещо за казване за този изпит.
С няколко думи, щото повече не си спомням, мина месец откакто си гледах резултата, имам 52% от точките. Четене и слушане са ми над 66%, граматиката и писането ми смъкват резултата надолу. Даже си направих сметка, че без последната задача, писане на писмо от 10 изречения на тема “Обясни на приятел как да разгледа родния ти град”, щях да имам 62%, кажи речи. Но здраве да е, поне знам коя област ми е слаба, а именно изразяването на немски.
Интересно беше, че задачата по четене беше да се подредят 7 абзаца по логиката на нормален текст. А текста разказваше за Шлиман, откривателя на Троя. Не знаех, че този човек е почнал от нищото, научил е около 30 чужди езика (не се шегувам, и се надявам паметта ми да не ми прави шега, четох текста течно преди два месеца, но знам че е някакво немислимо число), оженил се за богата рускиня и се заловил с мечтата си, археология по разказите на Омир.
Аз като един начинаещ полиглот само мога да се надъхвам и да уча.
Да се върнем на Роланд.
[censored]
Разбрахме се, че искам да съм на стаж и че мога да мога да стоя около два месеца. Проверих си в университета и ме успокоиха, че мога да се прибера чак за защитите през юли.
Странна статия се поучава. Май не искам това което писах до сега и това което се каня да разкажа тепърва да е стои отворено в нета...
И сега пък ми мина мерака да разказвам...
Добре, де!
По нататък получих писмо че дори при успешен стаж не могат да ми предложат постоянно място във фирмата, поради икономическата криза. [censored]
Отговорих че това за постоянното работно място не ми е проблем. Казах също че ме притесняват парите, дали за достатъчни за квартира, храна и транспорт.
Малко по-късно дойде 3ти март. В Росток това беше по-скоро рождения ден на Борислав, отколкото нещо друго. Обаче там си поговорих с Катерина и Реджеб и те ми казаха следното. държавата праща на фирмата, за това че взима студент на стаж. [censored]. И така.
Уточних на Роланд, че в след края на март няма да имам студентски права и попитах дали това е проблем.
Няма проблем, пишем те като aushilfe в договора и готово. Преведох си думичката като “временен работник” и си рекох добре. Взех си билет за влака и попитах Андреас как мога да си намеря квартира в друг град в Германия. Той ми препоръча immoscout.com. Намерих адреса на Пи-консулт в нета, прерових сайта и след 30 минути вече се бях спрял на стаичка. Преди да се свържа с хората обаче, реших да попитам Феликс, проджект мениджъра ми от по-рано, по скайп дали на този точно адрес са работните места на фирмата. Там били. Ама се оказа, че стаята която съм избрал трябва да се платят едни 600 евро ей-така при нанасянето. И отделно вече месечни наеми.
Попитах не е ли винаги така с жилищата. Той ми каза че когато човек не може да търси, е така. И ми каза че ще разпита за жилище.
Тъкмо прерових скайп историята. Оказа се, че съм си купил билета за Карлсруе, търсил съм жилище и съм провел разговора с Феликс в петък, 13-ти март...
Няколко дни по-късно пак стана въпрос за жилище. Феликс ми даде email на свой приятел когото да попитам за жилище. Този някой така и не ми отговори. После Феликс ми каза, че за момента и той няма контакт с него. И понеже ми казаха че по интернет все ще намирам такива оферти с такса при нанасяне, аз не съм и търсил повече. Повече или по-малко разчитах на Феликс, ама без да съм му го заявил ясно...
Така или иначе дойде понеделник 30ти март и след като си приключих делата в университета в Росток (в последния момент, но това е друга история) се свързах по скайп с Феликс.
Предавам разговор:
А: Здрасти, знаете ли [вие всички], аз утре вечер пристигам
Ф: Не, не знаехме.
Ф: Имам кола, искаш ли да те взема от гарата
А: Супер ще е, аз имам доста багаж
Ф: После на къде ще те карам?
А: Нямам си идея
Ф: Нямаш жилище?
А: Да
Ф: Ох...
Ф: Може би хотел
А: Да, като за начало става
А: После ще трябва да потърся (да потърсим) жилище
Ф: А кой хотел
А: Не знам, не съм търсил
Ф: Ти си интересен човек [оригинал: “your a funny guy”]
A: Знам
Ф: МНОГО
А: Оптимист съм
Ф: Ще потърся из фирмата
[пауза, праща ми скайп на Сабине]
Ф: Аз не намерих, виж дали тя може да ти помогне.
Свързах се с нея, тя ми каза, че ми търсят пансион и че ще се свържат с мене.
Аз си тръгнах от университета, и като се пуснах скайпа вкъщи получих съобщение че са ми намерили къде да спя. Всъщност са намерили в рамките на 45 минути, сега като гледам времената в скайпа. Трябва да ида в понеделник с кутия бонбони в офиса за тия хора.
После пътувах и писах във влака, Феликс ме взе от гарата и ме закара до пансиона, който е до зоологическата градина. Това всъщност е голям апартамент на втория етаж със седем стаи за гости и една частна за съдържателя.
Ох, затварят ми се очите, не ми се пише повече.
А интересното тепърва предстои.
По някое време през януари се наканих да подпитам Роланд за предложението му от август. Писах му email на немски и получих отговор на втори февруари, след изпита си по немски, успешно издържан с 4-ка по немската система (3ка на релси по българската).
Имаше нещо за казване за този изпит.
С няколко думи, щото повече не си спомням, мина месец откакто си гледах резултата, имам 52% от точките. Четене и слушане са ми над 66%, граматиката и писането ми смъкват резултата надолу. Даже си направих сметка, че без последната задача, писане на писмо от 10 изречения на тема “Обясни на приятел как да разгледа родния ти град”, щях да имам 62%, кажи речи. Но здраве да е, поне знам коя област ми е слаба, а именно изразяването на немски.
Интересно беше, че задачата по четене беше да се подредят 7 абзаца по логиката на нормален текст. А текста разказваше за Шлиман, откривателя на Троя. Не знаех, че този човек е почнал от нищото, научил е около 30 чужди езика (не се шегувам, и се надявам паметта ми да не ми прави шега, четох текста течно преди два месеца, но знам че е някакво немислимо число), оженил се за богата рускиня и се заловил с мечтата си, археология по разказите на Омир.
Аз като един начинаещ полиглот само мога да се надъхвам и да уча.
Да се върнем на Роланд.
[censored]
Разбрахме се, че искам да съм на стаж и че мога да мога да стоя около два месеца. Проверих си в университета и ме успокоиха, че мога да се прибера чак за защитите през юли.
Странна статия се поучава. Май не искам това което писах до сега и това което се каня да разкажа тепърва да е стои отворено в нета...
И сега пък ми мина мерака да разказвам...
Добре, де!
По нататък получих писмо че дори при успешен стаж не могат да ми предложат постоянно място във фирмата, поради икономическата криза. [censored]
Отговорих че това за постоянното работно място не ми е проблем. Казах също че ме притесняват парите, дали за достатъчни за квартира, храна и транспорт.
Малко по-късно дойде 3ти март. В Росток това беше по-скоро рождения ден на Борислав, отколкото нещо друго. Обаче там си поговорих с Катерина и Реджеб и те ми казаха следното. държавата праща на фирмата, за това че взима студент на стаж. [censored]. И така.
Уточних на Роланд, че в след края на март няма да имам студентски права и попитах дали това е проблем.
Няма проблем, пишем те като aushilfe в договора и готово. Преведох си думичката като “временен работник” и си рекох добре. Взех си билет за влака и попитах Андреас как мога да си намеря квартира в друг град в Германия. Той ми препоръча immoscout.com. Намерих адреса на Пи-консулт в нета, прерових сайта и след 30 минути вече се бях спрял на стаичка. Преди да се свържа с хората обаче, реших да попитам Феликс, проджект мениджъра ми от по-рано, по скайп дали на този точно адрес са работните места на фирмата. Там били. Ама се оказа, че стаята която съм избрал трябва да се платят едни 600 евро ей-така при нанасянето. И отделно вече месечни наеми.
Попитах не е ли винаги така с жилищата. Той ми каза че когато човек не може да търси, е така. И ми каза че ще разпита за жилище.
Тъкмо прерових скайп историята. Оказа се, че съм си купил билета за Карлсруе, търсил съм жилище и съм провел разговора с Феликс в петък, 13-ти март...
Няколко дни по-късно пак стана въпрос за жилище. Феликс ми даде email на свой приятел когото да попитам за жилище. Този някой така и не ми отговори. После Феликс ми каза, че за момента и той няма контакт с него. И понеже ми казаха че по интернет все ще намирам такива оферти с такса при нанасяне, аз не съм и търсил повече. Повече или по-малко разчитах на Феликс, ама без да съм му го заявил ясно...
Така или иначе дойде понеделник 30ти март и след като си приключих делата в университета в Росток (в последния момент, но това е друга история) се свързах по скайп с Феликс.
Предавам разговор:
А: Здрасти, знаете ли [вие всички], аз утре вечер пристигам
Ф: Не, не знаехме.
Ф: Имам кола, искаш ли да те взема от гарата
А: Супер ще е, аз имам доста багаж
Ф: После на къде ще те карам?
А: Нямам си идея
Ф: Нямаш жилище?
А: Да
Ф: Ох...
Ф: Може би хотел
А: Да, като за начало става
А: После ще трябва да потърся (да потърсим) жилище
Ф: А кой хотел
А: Не знам, не съм търсил
Ф: Ти си интересен човек [оригинал: “your a funny guy”]
A: Знам
Ф: МНОГО
А: Оптимист съм
Ф: Ще потърся из фирмата
[пауза, праща ми скайп на Сабине]
Ф: Аз не намерих, виж дали тя може да ти помогне.
Свързах се с нея, тя ми каза, че ми търсят пансион и че ще се свържат с мене.
Аз си тръгнах от университета, и като се пуснах скайпа вкъщи получих съобщение че са ми намерили къде да спя. Всъщност са намерили в рамките на 45 минути, сега като гледам времената в скайпа. Трябва да ида в понеделник с кутия бонбони в офиса за тия хора.
После пътувах и писах във влака, Феликс ме взе от гарата и ме закара до пансиона, който е до зоологическата градина. Това всъщност е голям апартамент на втория етаж със седем стаи за гости и една частна за съдържателя.
Ох, затварят ми се очите, не ми се пише повече.
А интересното тепърва предстои.
Тадъм-тадъм
Тъкмо чаках на гарата в Хамбург и се чудех, що за прищявка ме е хванала та да пътувам в междуградски експресен влак ICE. Каква ли...
Най-първо впечатление, табелките на стъклата на всяко купе, които показват кои места са резервирани и до къде ще пътува пътника, са електронни. После си намерих мястото, 71, оказа се единична седалка зад всички други. Разположих си багажа, който ще изкоментирам след малко ако не забравя, и почнах да се оглеждам за контакт. Борислав ме надъха, че не може да няма контакти в ICE-то. Първо фиксирах един до едни пътници от другия ред. 3 минути го разучавах как работи, понеже гледаше към седалките им, а щепсела на зарядното ми не влезе от раз. Оказа се, че контакта е глупако-устойчив. Трябва да наместиш щепсела вертикално, да попадне в едни глухи отворчета (термини можем, немците ме признаха за майстор на науката – Master of science), и след това да завъртиш щепсела заедно със защитната пластина на 90 градуса по часовниковата стрелка (сега ако кажа минус пи върху два радиана ще се олея, затова ще ви го спестя) и той влиза в контакта.
Андреас добре ми написа върху първата версия на дипломната работа: избягвай коментари в скоби. В крайна сметка имам точно един, към края. Мисълта ми почна да се отнася. След малко ще се върна към Росток.
Та след като изпълних всички процедури с глухите отвори и радианите установих че в контакта няма ток. Наборите на седалките там ми подсказаха че на всяка седалка имало щепсел! Този който ми е в обсега на ръцете когато съм седнал даже не е и защитен, но за сметка на това има ток. Следа като се убедих че мога да си ползвам компа по време на цялото пътуване от близо 5 часа, се сетих за другото което ми каза Борислав. Имало табло из влака което показвало моментна скорост и максимално достигната скорост. Разходих се за да потърся и установих още няколко интересни неща. Аз съм в секция от вагона, в която има две редици от десетина двойки седалки. Има и секция с купета по 6 седалки. Тези две секции са разделени от тънка, прозрачна и автоматична врата. Подобна, но двукрила, има и в другия край на вагона. Зад нея намерих и информационния екран. Влака тъкмо набираше и гледах как нарастват цифричките от 110 до 120 км/ч за нула време. За останалите красоти не ми се разказва, просто ще им направя снимки. Събрал тези впечатления, се завърнах на мястото си, извадих лаптопа и почнах да пиша това.
Естествено вече намерих за какво да се оплача (хи-хи). Паузичка обаче, че ще ми проверяват билета. Чувствайте се като в предаване на живо :).
“-Хальо.
-Бите.
-Данке, гуте фаарт нох.
-Данке.”
И така.
Та. Масичката за кафенце ми се пада леко вляво и лаптока не ми се пада централно. Отделно, не мога да отворя монитора на повече от 95 градуса и зрителния ъгъл ми е малко на терсене. Майтапя се, всичко е супер.
Друг е въпроса, как докато влизах чух разочарован възглас “Всичко е резервирано”, да се чете, “Няма къде да седнем”. Изявих претенция към един възрастен господин за мястото си и си седнах най-спокойно. На облегалката даже си има светлосиня възглавничка с бродиран надпис “ICE”. Малко съм извън габаритен и ми се пада точно зад извивката на врата, та не я усещам в момента, ама може да и дойде времето. Като казах възглавница та се сетих да се върна към багажа си. Нямам снимка когато съм напълно натоварен, но Агата (Фалковска) ме снима с част от него, докато си оставях мартениците на дървото пред хаус 4. Пак след малко ще трябва да разкажа какво правиха по това време на сутринта (08:10) Агата, Аша и Гьозде на входа на общежитието.
Багажа ми се състои от:
- Куфар на колелца, капацитет има няма 10 килограма;
- Голям ръчен сак, също има няма 9 кг;
- Раница с лаптоп и други подобни, максимален капацитет сигурно е 8 кг, но сега остана относително празна и има само 4 кг в нея;
- Малка ръчна чанта като за документи и тефтери, сигурно има кило-две в нея;
Щеше ми се да разкажа историята по друг начин но няма да прекъсвам логиката до момента и ще ви издам финала сега, а емоциите ще предавам пак след малко. Май трябва да почна да си водя записки какво имам да разказвам, че се събраха две истории до момента. А като кажа че нямам нерви да си препрочитам писанията ще дойде и третата история, за това, че си писах дипломната на принципа без препрочитане и добре че беше Андреас да ме редактира редовно. Четири-пет пъти разпечатвахме писанията ми и ми ги връщаше нашарени с шарен химикал. Аз се радвам че с времето граматичните ми грешки намаляха и останаха само смисловите. Но както казах за това по натам.
И до къде бях стигнал.
Багажа ми.
Ами аз така резнах нишката на разказа, че може спокойно да си разкажа пълната история.
Почнах аз, предвидливо и по челен опит от предишното си заминаване, да се занимавам с багажа си от събота. Изпрах, прецених какво от хартиените неща не ми трябва и стана време да ходя в Гьозде да гледам филм. Гледахме два, в два без десет, полафихме малко и гледаме че станало три и десет. Изкорахме се как лети времето и се прибрах. Оказа, че Борислав все още чистеше. Докато си лафих с него и с Ашрей се усетих, че това е вечерта в която се минава към лятно часово време. Разбрахме се че ще се видим сутринта за състезанието от формула едно в Австралия и си легнах. А да, в събота сутринта си направих последните допълнения в дипломната работа. Та, спал не спал станах да гледам формулата, радвах се как уж фалиралия бивш отбор на Хонда размаза другите и после тръгнахме с Гьозде за зоопарка. Не изкарахме шанс, изглеждаше затворено, ама се разходихме из други паркове. После помогнах на Борислав с багажа до гарата и се върнах да гледам моя. В девет се разходих до Гьозде за да й кажа че нямам време да гледаме филм пак, но като се отбих при Агата и Агата за да им дам курабийки с късметчета, останах час и половина. Най-важното от там е че за мен остана десетото късметче: “Добра новина ще те зарадва”. При положение, че 36 часа преди пристигането ми в Карлсруе, не знаех къде ще спя там, това беше много хубав късмет. Та върнах се и подреждах багаж, чистех квартира и се къпах до 03:30ч. После направих 20 минути стълб през, който два пъти задрямах, и си легнах за следващия последен ден в Росток.
Разказвам това с идеята, че исках да мога да преценя до понеделник дали да си купувам нов куфар или не. По едно време ме изби на усещане, че няма да мога да се събера в куфарите си даже и след като оставих две фанели, зимен панталон и шапка на немския червен кръст. Панталона не го обичах в България, а в Германия не съм го обличал. Едната фанела о облякох само на рождения си ден и установих че ми е умаляла. Точно щото ми е любима, нека и се радва някой друг. Другата я имаше десен като на черга, макар и много удобна и топлеща. Шапките ми бяха две.
И майтапа. Първо реших, че няма да дам пари за куфар. После докато се разхождах в понеделник из града, забелязах един изоставен куфар. Изоставих го и аз след щателен оглед. Ама се зарадвах на съвпадението. И малко по-късно гледам един набор с раница, помъкнал едно одеяло (все си мислех че правописа на това е одеало...) в пазарска найлонова торба. Моментално изкопирах модела. Нещата които са ми в повече могат да се съберат точно в една торба от Marktkauf-а. За всеки случай реших че ще си взема две. И за всеки случай ги направих 4, с идеята да ги пъхна две по две една в друга, за по-голяма товароносимост.
Пиша от поне час, заболяха ме ръчичките. И сме стигнали до Гьотинген. Това прочее, е първия влак в който обявяват нещата и на английски. Не ми се беше случвало от пътуванията с ферибота до Гедзер. Естествено това ми напомня че имам да публикувам едни пътеопис, който до сега е четен от точно трима души. Щом набарам нет в Карлсруе, блога ми ще избухне. Мислех си как отдавайки се на дипломната си работа, почти нямаше емоции и разкази през февруари и март. Аз даже снимките от разните събития не съм качвал в нета.
Йее, куче в ICE-то. Че и голям пес, макар да не мога да позная породата.
Та аз преди две страници сигурно (не ми се скролира просто) почнах да се описвам с багажа си.
Първо се слага най-малката ръчна чантичка диагонално през врата, като застава отляво на кръста ми. После си пъхам главата през ремъка на ръчния сак и той застава диагонално на врата ми. Раницата застава отпред на гърдите ми. В лявата ръка се вземат двете доста пълни торби, като ръчната чанта под лявата ръка пази дистанция, така че торбите да не се блъскат в крака ми докато ходя. И с останалата незаета част от тялото си, дясната ръка, дърпам или нося, в зависимост от ситуацията, куфара на колелца. (егати Word-а, сече ми музиката от него на моменти. То не е работа да редактира документ от 85 страници. Това е файла с статиите ми от блога.)
Който е смятал по-рано колко багаж нося, браво, аз не смея.
Обявявам голяма пауза, болят ме гръб, глава и китки.
Паузата стана голяма.
Обявявам край на статията.
В заключение ще кажа само че екрана с километража показва само гарите които следват напоследък. Максималното което видях е 190км/ч. Важи!
Тъкмо слушах тука някаква приказка на немски от една баба за едно дете и си мисля как ще е интересно тука на юг. Ама за езика по-нататък.
Очаквам следващите статии да са на теми, началото на края в Росток и за пансиона в Карлсруе.
Най-първо впечатление, табелките на стъклата на всяко купе, които показват кои места са резервирани и до къде ще пътува пътника, са електронни. После си намерих мястото, 71, оказа се единична седалка зад всички други. Разположих си багажа, който ще изкоментирам след малко ако не забравя, и почнах да се оглеждам за контакт. Борислав ме надъха, че не може да няма контакти в ICE-то. Първо фиксирах един до едни пътници от другия ред. 3 минути го разучавах как работи, понеже гледаше към седалките им, а щепсела на зарядното ми не влезе от раз. Оказа се, че контакта е глупако-устойчив. Трябва да наместиш щепсела вертикално, да попадне в едни глухи отворчета (термини можем, немците ме признаха за майстор на науката – Master of science), и след това да завъртиш щепсела заедно със защитната пластина на 90 градуса по часовниковата стрелка (сега ако кажа минус пи върху два радиана ще се олея, затова ще ви го спестя) и той влиза в контакта.
Андреас добре ми написа върху първата версия на дипломната работа: избягвай коментари в скоби. В крайна сметка имам точно един, към края. Мисълта ми почна да се отнася. След малко ще се върна към Росток.
Та след като изпълних всички процедури с глухите отвори и радианите установих че в контакта няма ток. Наборите на седалките там ми подсказаха че на всяка седалка имало щепсел! Този който ми е в обсега на ръцете когато съм седнал даже не е и защитен, но за сметка на това има ток. Следа като се убедих че мога да си ползвам компа по време на цялото пътуване от близо 5 часа, се сетих за другото което ми каза Борислав. Имало табло из влака което показвало моментна скорост и максимално достигната скорост. Разходих се за да потърся и установих още няколко интересни неща. Аз съм в секция от вагона, в която има две редици от десетина двойки седалки. Има и секция с купета по 6 седалки. Тези две секции са разделени от тънка, прозрачна и автоматична врата. Подобна, но двукрила, има и в другия край на вагона. Зад нея намерих и информационния екран. Влака тъкмо набираше и гледах как нарастват цифричките от 110 до 120 км/ч за нула време. За останалите красоти не ми се разказва, просто ще им направя снимки. Събрал тези впечатления, се завърнах на мястото си, извадих лаптопа и почнах да пиша това.
Естествено вече намерих за какво да се оплача (хи-хи). Паузичка обаче, че ще ми проверяват билета. Чувствайте се като в предаване на живо :).
“-Хальо.
-Бите.
-Данке, гуте фаарт нох.
-Данке.”
И така.
Та. Масичката за кафенце ми се пада леко вляво и лаптока не ми се пада централно. Отделно, не мога да отворя монитора на повече от 95 градуса и зрителния ъгъл ми е малко на терсене. Майтапя се, всичко е супер.
Друг е въпроса, как докато влизах чух разочарован възглас “Всичко е резервирано”, да се чете, “Няма къде да седнем”. Изявих претенция към един възрастен господин за мястото си и си седнах най-спокойно. На облегалката даже си има светлосиня възглавничка с бродиран надпис “ICE”. Малко съм извън габаритен и ми се пада точно зад извивката на врата, та не я усещам в момента, ама може да и дойде времето. Като казах възглавница та се сетих да се върна към багажа си. Нямам снимка когато съм напълно натоварен, но Агата (Фалковска) ме снима с част от него, докато си оставях мартениците на дървото пред хаус 4. Пак след малко ще трябва да разкажа какво правиха по това време на сутринта (08:10) Агата, Аша и Гьозде на входа на общежитието.
Багажа ми се състои от:
- Куфар на колелца, капацитет има няма 10 килограма;
- Голям ръчен сак, също има няма 9 кг;
- Раница с лаптоп и други подобни, максимален капацитет сигурно е 8 кг, но сега остана относително празна и има само 4 кг в нея;
- Малка ръчна чанта като за документи и тефтери, сигурно има кило-две в нея;
Щеше ми се да разкажа историята по друг начин но няма да прекъсвам логиката до момента и ще ви издам финала сега, а емоциите ще предавам пак след малко. Май трябва да почна да си водя записки какво имам да разказвам, че се събраха две истории до момента. А като кажа че нямам нерви да си препрочитам писанията ще дойде и третата история, за това, че си писах дипломната на принципа без препрочитане и добре че беше Андреас да ме редактира редовно. Четири-пет пъти разпечатвахме писанията ми и ми ги връщаше нашарени с шарен химикал. Аз се радвам че с времето граматичните ми грешки намаляха и останаха само смисловите. Но както казах за това по натам.
И до къде бях стигнал.
Багажа ми.
Ами аз така резнах нишката на разказа, че може спокойно да си разкажа пълната история.
Почнах аз, предвидливо и по челен опит от предишното си заминаване, да се занимавам с багажа си от събота. Изпрах, прецених какво от хартиените неща не ми трябва и стана време да ходя в Гьозде да гледам филм. Гледахме два, в два без десет, полафихме малко и гледаме че станало три и десет. Изкорахме се как лети времето и се прибрах. Оказа, че Борислав все още чистеше. Докато си лафих с него и с Ашрей се усетих, че това е вечерта в която се минава към лятно часово време. Разбрахме се че ще се видим сутринта за състезанието от формула едно в Австралия и си легнах. А да, в събота сутринта си направих последните допълнения в дипломната работа. Та, спал не спал станах да гледам формулата, радвах се как уж фалиралия бивш отбор на Хонда размаза другите и после тръгнахме с Гьозде за зоопарка. Не изкарахме шанс, изглеждаше затворено, ама се разходихме из други паркове. После помогнах на Борислав с багажа до гарата и се върнах да гледам моя. В девет се разходих до Гьозде за да й кажа че нямам време да гледаме филм пак, но като се отбих при Агата и Агата за да им дам курабийки с късметчета, останах час и половина. Най-важното от там е че за мен остана десетото късметче: “Добра новина ще те зарадва”. При положение, че 36 часа преди пристигането ми в Карлсруе, не знаех къде ще спя там, това беше много хубав късмет. Та върнах се и подреждах багаж, чистех квартира и се къпах до 03:30ч. После направих 20 минути стълб през, който два пъти задрямах, и си легнах за следващия последен ден в Росток.
Разказвам това с идеята, че исках да мога да преценя до понеделник дали да си купувам нов куфар или не. По едно време ме изби на усещане, че няма да мога да се събера в куфарите си даже и след като оставих две фанели, зимен панталон и шапка на немския червен кръст. Панталона не го обичах в България, а в Германия не съм го обличал. Едната фанела о облякох само на рождения си ден и установих че ми е умаляла. Точно щото ми е любима, нека и се радва някой друг. Другата я имаше десен като на черга, макар и много удобна и топлеща. Шапките ми бяха две.
И майтапа. Първо реших, че няма да дам пари за куфар. После докато се разхождах в понеделник из града, забелязах един изоставен куфар. Изоставих го и аз след щателен оглед. Ама се зарадвах на съвпадението. И малко по-късно гледам един набор с раница, помъкнал едно одеяло (все си мислех че правописа на това е одеало...) в пазарска найлонова торба. Моментално изкопирах модела. Нещата които са ми в повече могат да се съберат точно в една торба от Marktkauf-а. За всеки случай реших че ще си взема две. И за всеки случай ги направих 4, с идеята да ги пъхна две по две една в друга, за по-голяма товароносимост.
Пиша от поне час, заболяха ме ръчичките. И сме стигнали до Гьотинген. Това прочее, е първия влак в който обявяват нещата и на английски. Не ми се беше случвало от пътуванията с ферибота до Гедзер. Естествено това ми напомня че имам да публикувам едни пътеопис, който до сега е четен от точно трима души. Щом набарам нет в Карлсруе, блога ми ще избухне. Мислех си как отдавайки се на дипломната си работа, почти нямаше емоции и разкази през февруари и март. Аз даже снимките от разните събития не съм качвал в нета.
Йее, куче в ICE-то. Че и голям пес, макар да не мога да позная породата.
Та аз преди две страници сигурно (не ми се скролира просто) почнах да се описвам с багажа си.
Първо се слага най-малката ръчна чантичка диагонално през врата, като застава отляво на кръста ми. После си пъхам главата през ремъка на ръчния сак и той застава диагонално на врата ми. Раницата застава отпред на гърдите ми. В лявата ръка се вземат двете доста пълни торби, като ръчната чанта под лявата ръка пази дистанция, така че торбите да не се блъскат в крака ми докато ходя. И с останалата незаета част от тялото си, дясната ръка, дърпам или нося, в зависимост от ситуацията, куфара на колелца. (егати Word-а, сече ми музиката от него на моменти. То не е работа да редактира документ от 85 страници. Това е файла с статиите ми от блога.)
Който е смятал по-рано колко багаж нося, браво, аз не смея.
Обявявам голяма пауза, болят ме гръб, глава и китки.
Паузата стана голяма.
Обявявам край на статията.
В заключение ще кажа само че екрана с километража показва само гарите които следват напоследък. Максималното което видях е 190км/ч. Важи!
Тъкмо слушах тука някаква приказка на немски от една баба за едно дете и си мисля как ще е интересно тука на юг. Ама за езика по-нататък.
Очаквам следващите статии да са на теми, началото на края в Росток и за пансиона в Карлсруе.
Абонамент за:
Публикации (Atom)