Тадъм-тадъм

Тъкмо чаках на гарата в Хамбург и се чудех, що за прищявка ме е хванала та да пътувам в междуградски експресен влак ICE. Каква ли...
Най-първо впечатление, табелките на стъклата на всяко купе, които показват кои места са резервирани и до къде ще пътува пътника, са електронни. После си намерих мястото, 71, оказа се единична седалка зад всички други. Разположих си багажа, който ще изкоментирам след малко ако не забравя, и почнах да се оглеждам за контакт. Борислав ме надъха, че не може да няма контакти в ICE-то. Първо фиксирах един до едни пътници от другия ред. 3 минути го разучавах как работи, понеже гледаше към седалките им, а щепсела на зарядното ми не влезе от раз. Оказа се, че контакта е глупако-устойчив. Трябва да наместиш щепсела вертикално, да попадне в едни глухи отворчета (термини можем, немците ме признаха за майстор на науката – Master of science), и след това да завъртиш щепсела заедно със защитната пластина на 90 градуса по часовниковата стрелка (сега ако кажа минус пи върху два радиана ще се олея, затова ще ви го спестя) и той влиза в контакта.
Андреас добре ми написа върху първата версия на дипломната работа: избягвай коментари в скоби. В крайна сметка имам точно един, към края. Мисълта ми почна да се отнася. След малко ще се върна към Росток.
Та след като изпълних всички процедури с глухите отвори и радианите установих че в контакта няма ток. Наборите на седалките там ми подсказаха че на всяка седалка имало щепсел! Този който ми е в обсега на ръцете когато съм седнал даже не е и защитен, но за сметка на това има ток. Следа като се убедих че мога да си ползвам компа по време на цялото пътуване от близо 5 часа, се сетих за другото което ми каза Борислав. Имало табло из влака което показвало моментна скорост и максимално достигната скорост. Разходих се за да потърся и установих още няколко интересни неща. Аз съм в секция от вагона, в която има две редици от десетина двойки седалки. Има и секция с купета по 6 седалки. Тези две секции са разделени от тънка, прозрачна и автоматична врата. Подобна, но двукрила, има и в другия край на вагона. Зад нея намерих и информационния екран. Влака тъкмо набираше и гледах как нарастват цифричките от 110 до 120 км/ч за нула време. За останалите красоти не ми се разказва, просто ще им направя снимки. Събрал тези впечатления, се завърнах на мястото си, извадих лаптопа и почнах да пиша това.
Естествено вече намерих за какво да се оплача (хи-хи). Паузичка обаче, че ще ми проверяват билета. Чувствайте се като в предаване на живо :).

“-Хальо.
-Бите.
-Данке, гуте фаарт нох.
-Данке.”

И така.

Та. Масичката за кафенце ми се пада леко вляво и лаптока не ми се пада централно. Отделно, не мога да отворя монитора на повече от 95 градуса и зрителния ъгъл ми е малко на терсене. Майтапя се, всичко е супер.
Друг е въпроса, как докато влизах чух разочарован възглас “Всичко е резервирано”, да се чете, “Няма къде да седнем”. Изявих претенция към един възрастен господин за мястото си и си седнах най-спокойно. На облегалката даже си има светлосиня възглавничка с бродиран надпис “ICE”. Малко съм извън габаритен и ми се пада точно зад извивката на врата, та не я усещам в момента, ама може да и дойде времето. Като казах възглавница та се сетих да се върна към багажа си. Нямам снимка когато съм напълно натоварен, но Агата (Фалковска) ме снима с част от него, докато си оставях мартениците на дървото пред хаус 4. Пак след малко ще трябва да разкажа какво правиха по това време на сутринта (08:10) Агата, Аша и Гьозде на входа на общежитието.
Багажа ми се състои от:
- Куфар на колелца, капацитет има няма 10 килограма;
- Голям ръчен сак, също има няма 9 кг;
- Раница с лаптоп и други подобни, максимален капацитет сигурно е 8 кг, но сега остана относително празна и има само 4 кг в нея;
- Малка ръчна чанта като за документи и тефтери, сигурно има кило-две в нея;
Щеше ми се да разкажа историята по друг начин но няма да прекъсвам логиката до момента и ще ви издам финала сега, а емоциите ще предавам пак след малко. Май трябва да почна да си водя записки какво имам да разказвам, че се събраха две истории до момента. А като кажа че нямам нерви да си препрочитам писанията ще дойде и третата история, за това, че си писах дипломната на принципа без препрочитане и добре че беше Андреас да ме редактира редовно. Четири-пет пъти разпечатвахме писанията ми и ми ги връщаше нашарени с шарен химикал. Аз се радвам че с времето граматичните ми грешки намаляха и останаха само смисловите. Но както казах за това по натам.

И до къде бях стигнал.
Багажа ми.
Ами аз така резнах нишката на разказа, че може спокойно да си разкажа пълната история.

Почнах аз, предвидливо и по челен опит от предишното си заминаване, да се занимавам с багажа си от събота. Изпрах, прецених какво от хартиените неща не ми трябва и стана време да ходя в Гьозде да гледам филм. Гледахме два, в два без десет, полафихме малко и гледаме че станало три и десет. Изкорахме се как лети времето и се прибрах. Оказа, че Борислав все още чистеше. Докато си лафих с него и с Ашрей се усетих, че това е вечерта в която се минава към лятно часово време. Разбрахме се че ще се видим сутринта за състезанието от формула едно в Австралия и си легнах. А да, в събота сутринта си направих последните допълнения в дипломната работа. Та, спал не спал станах да гледам формулата, радвах се как уж фалиралия бивш отбор на Хонда размаза другите и после тръгнахме с Гьозде за зоопарка. Не изкарахме шанс, изглеждаше затворено, ама се разходихме из други паркове. После помогнах на Борислав с багажа до гарата и се върнах да гледам моя. В девет се разходих до Гьозде за да й кажа че нямам време да гледаме филм пак, но като се отбих при Агата и Агата за да им дам курабийки с късметчета, останах час и половина. Най-важното от там е че за мен остана десетото късметче: “Добра новина ще те зарадва”. При положение, че 36 часа преди пристигането ми в Карлсруе, не знаех къде ще спя там, това беше много хубав късмет. Та върнах се и подреждах багаж, чистех квартира и се къпах до 03:30ч. После направих 20 минути стълб през, който два пъти задрямах, и си легнах за следващия последен ден в Росток.

Разказвам това с идеята, че исках да мога да преценя до понеделник дали да си купувам нов куфар или не. По едно време ме изби на усещане, че няма да мога да се събера в куфарите си даже и след като оставих две фанели, зимен панталон и шапка на немския червен кръст. Панталона не го обичах в България, а в Германия не съм го обличал. Едната фанела о облякох само на рождения си ден и установих че ми е умаляла. Точно щото ми е любима, нека и се радва някой друг. Другата я имаше десен като на черга, макар и много удобна и топлеща. Шапките ми бяха две.

И майтапа. Първо реших, че няма да дам пари за куфар. После докато се разхождах в понеделник из града, забелязах един изоставен куфар. Изоставих го и аз след щателен оглед. Ама се зарадвах на съвпадението. И малко по-късно гледам един набор с раница, помъкнал едно одеяло (все си мислех че правописа на това е одеало...) в пазарска найлонова торба. Моментално изкопирах модела. Нещата които са ми в повече могат да се съберат точно в една торба от Marktkauf-а. За всеки случай реших че ще си взема две. И за всеки случай ги направих 4, с идеята да ги пъхна две по две една в друга, за по-голяма товароносимост.

Пиша от поне час, заболяха ме ръчичките. И сме стигнали до Гьотинген. Това прочее, е първия влак в който обявяват нещата и на английски. Не ми се беше случвало от пътуванията с ферибота до Гедзер. Естествено това ми напомня че имам да публикувам едни пътеопис, който до сега е четен от точно трима души. Щом набарам нет в Карлсруе, блога ми ще избухне. Мислех си как отдавайки се на дипломната си работа, почти нямаше емоции и разкази през февруари и март. Аз даже снимките от разните събития не съм качвал в нета.

Йее, куче в ICE-то. Че и голям пес, макар да не мога да позная породата.
Та аз преди две страници сигурно (не ми се скролира просто) почнах да се описвам с багажа си.

Първо се слага най-малката ръчна чантичка диагонално през врата, като застава отляво на кръста ми. После си пъхам главата през ремъка на ръчния сак и той застава диагонално на врата ми. Раницата застава отпред на гърдите ми. В лявата ръка се вземат двете доста пълни торби, като ръчната чанта под лявата ръка пази дистанция, така че торбите да не се блъскат в крака ми докато ходя. И с останалата незаета част от тялото си, дясната ръка, дърпам или нося, в зависимост от ситуацията, куфара на колелца. (егати Word-а, сече ми музиката от него на моменти. То не е работа да редактира документ от 85 страници. Това е файла с статиите ми от блога.)

Който е смятал по-рано колко багаж нося, браво, аз не смея.
Обявявам голяма пауза, болят ме гръб, глава и китки.
Паузата стана голяма.

Обявявам край на статията.

В заключение ще кажа само че екрана с километража показва само гарите които следват напоследък. Максималното което видях е 190км/ч. Важи!

Тъкмо слушах тука някаква приказка на немски от една баба за едно дете и си мисля как ще е интересно тука на юг. Ама за езика по-нататък.

Очаквам следващите статии да са на теми, началото на края в Росток и за пансиона в Карлсруе.