Тъкмо си стегнах багажа, сега е девет и половина вечерта в неделя, утре след работа ще пътувам цяла нощ и във вторник сутринта ми е самолета. От днес мога да се похваля, че съм правил Стълб, играл съм формата и съм разцъквал волей в парка зад двореца в Карлсруе. Не е малко, не е много. След малко ще се опитам да кажа какво стана тука последните дни, ама сега да кажа малко за града и хората. Града е по-натоварен, по-оживен и по-различен от Росток. Само от градския транспорт ми се взема акъла. На кръстовищата за всяка посока на движение на колите има отделни светофари за пешеходците. Ясно ми е, че не се изказвам ясно но не ми се влиза в подробности сега, питайте после ще разяснявам. Докато съм на тема транспорт, нека да преразкажа какво прочетох в Уикипедиа. Трамваите, S-Bahn-а и нормалните влакове могат да се движат по едни и същи ЖП-линии из града. Това се нарича “модел на Карлсруе” и е изкопирано в още десетина града в света. Аз в града влак не видях, ама ми е достатъчно странно S-Bahn-а да ми спира до офиса.
За хората. Много интернационални. Страшно много испанска реч чувам докато се разхождам. Има и не малко руснаци. Чух и румънци, и французи. Докато се разхождах из университета чух и български. Три момичета тъкмо се разделяха. Има и немци ама не са много. Днес играх в парка с немски метали, в петък хвърлях фризби с испано-говорящи: бразилец, французойка, немец, имаше и испанец даже.
А каква пролет е тука...
След като Феликс ме взе от гарата във вторник, коментирахме времето. Оказа се че пак съм го оправил, миналата седмица било кофти, ама от понеделника в който се свързах с тях почнало да се оправя. Ако не живеех толкова близо до улица, щях да спя на открехнат прозорец. На Мьолнер щрасе колко спокойно и тихо беше...
Сега да мина на същественото. Може да съм публикувал, може и да не съм но да кажа на кратко. Роланд ме канеше като практикант във фирмата. Аз му уточних, че през април няма да имам студентски права. Той ми каза, че тогава ще пишем в договора ‘временен работник’ (‘Aushilfe’). Бях му намекнал нещо за парите които ми предлагат че едва ли ще ми стигнат за жилище, храна и транспорт.
И до там.
После одисеята с пансиона и ей ме на, в сряда към 11ч успешно стигнал до офиса им. Обсъдихме с кого ще ходя по институции и до кои точно и отидохме двамата с Роланд, в конферентната зала да си приказваме. Разбрахме се, че мога да остана до 20 юни, че ще работя това което съм работил и преди в България, че може даже да се науча да поставям задачи в Jira-та за другите разработчици по проекта и т.н.
Нормално работно време.
След като изяснихме това за няколко минути повдигнах въпроса за плащането. Той ми каза, че е валидно онова което сме си писали в имейлите. Заплащане като на стажант, или студент, който работи не много часове в седмицата, между ученето.
Теглих си една на ум и почнах да се аргументирам как това което ми предлагат не може да ми покрие само пансиона ако остана в него. А, да, сам ще си плащам жилището.
Отделно, че имам опит по проекта и със самата фирма. Май че имам и още някое достойнство ама не помня какво му казах още. И заявих една трикратно по-висока цифра.
Той пък ми изкара вода от кладенците с икономическата криза, и за това че съм се изтърсил ненадейно, и че това е последното ясно заявено число в кореспонденцията ни.
Факт е, че забравих да им пиша точна дата на пристигане ама от края на януари си говорим за началото на април.
И той ми каза че ме разбирал, че бих искал много пари.
А, не, изпротестирах, тука съм да правя опит, не пари. Ама искам да мога да оцелея и да мога да си купя билет за самолета за България. И смъкнах на двукратно по-висока сума от тази в имейлите, наистина толкова колкото да изкарам човешки три месеца.
Ами ще питам и ще ти кажа щом имам отговор.
И ние с Йорг се грабнахме към кметството и към агенцията за работа. От тази агенция разбрах, че ми трябва и някаква диплома, за да мога да получа разрешение за работа. Аз нямам почти нищо. Това което измислихме на прима-виста, е че мога да поискам два факса от Росток с резултатите ми от магистратурата до момента и с отличния (!) резултат от дипломната ми работа разработена там. В рамките на дни само това. Иначе дипломите ми са на български и докато се преведат, и да се изпратят...
Пък и в България все още съм студент. Драснах аз два имейла, до Андреас и до Еразмус отговорничката за преведената ми академична справка с която кандидатствах.
Почнах да се чувствам неподготвен за това на което се натресох обаче. Отвътре взе да ме обзема страх и взе да ми се връща. И така почти цял ден. Даже проверих за скорошни полети.
Преди месеци четох една книжка със слаба, според мен, история и много силни послания. Там главния герой попада в окупирания от китайците Тибет, и след втория ден почва постоянно да го избива на връщане. Докато си четях на спокойствие в студентската квартира в Росток, изобщо не можах да му вляза в положението, и се чудех защо действа и мисли по начина по който е описано.
Е, тази сряда за се чувствах точно така както беше описано в ‘Търсенето на Шамбала’. Успях да се взема в ръце и да започна да мисля положително чак към седем вечерта.
На другия ден отидох в офиса на време. Роланд ми каза, че трябва да си поговорим след няколко минути. С две думи, офертата им си остава онзи дето едва би ми покрила квартирата, а аз бих имал задълженията на пълноправен служител. Благодарих му за всичко което направиха през последните два дни за мен, казах му че съм си платил за пансиона до понеделник и попитах мога ли да идвам в офиса за да вляза в час с проекта, докато си чакам самолета, билет за който щях да си купя след няколко минути. Да можеш. Почнах да чета спецификацията след обед, понеже преди обеда го използвах за да си приключа делата в Германия.
А, и най важното, казах му, че напълно ги разбирам и съзнавам колко нетактично съм постъпил и как е трябвало предварително да поставя всичко ясно.
И така.
За собственика на пансиона и ценоразписа му не ми се разказва много, но ако трябва да останете за 3-4 дни в Карлсруе, пансион “Зебра” до зоопарка, няма да ви се стори ужасен. Стига на горния етаж да няма празнуващи студенти.
Време е да си лягам, че утре ще почвам да си мъкна куфарите от 8:30 сутринта.
Хайде сега да си поиграя по нервите на майка си.
Още малко всъщност, щото тя сега си повтаря “нали му казах”.
Ще хвана влак в десет вечерта, ще сменя четири влака и в 5:20 сутринта ще съм на няколко километра от летището до Дортмунд. От там, автобусче, летище, кантарче, самолетче и Галинка, в този ред.
И ако някой ме мисли, нека да си помисли за първия вариант който си съчиних като се канех да си купя билет за влак. Пристигам десет вечерта до Дортмунд, хващам си автобуса и стоя до 6 сутринта на топло в летището.
Звучи ли ви?
И на мен ми звучеше.
И добре че имаше не повече от 25 души на опашката за билети на гарата, та се усетих че летището може и да има навика да затваря. Отказах се от опашката и за 20 минути успях да се свържа с Дортмунд.
Знам от някъде много як лаф за “денонощно” на немски – “rund um die Uhr” (‘в кръг около часовника’). Мисля, че го знам от реклама.
Ами, не. Затваря от полунощ до три сутринта. Благодарих си на подсъзнанието и на опашката в гарата и се върнах да чакам пак. Казах, че искам да пристигна когато тръгват първите автобуси и ми предложиха всичко на всичко две оферти. Едната гласеше, чакане на централна ЖП гара Дортмунд от полунощ до 5 сутринта. Благодарих, казах и че познавам гара Дортмунд и тя не е най-приятното място за престой и взех другата оферта в която повечето време се прекарва из влаците. Има един час чакане на една гара ама ще го изкарам.
Та така, мамо, спи спокойно ида си, в София ще ме посрещнат.
da utocnnq che im blagodarq iskreno, i che stana gotin turizym.
Няма коментари:
Публикуване на коментар